Когато не позволяваме на децата си да пораснат
Отделянето на детето е сложно и болезнено чувство за майката Сепарацията (отделянето) на детето от родителите е постоянен процес. Да се внуши на детето мисълта за неговото несамостоятелност, слабост и липсата на жизнеспособност, е най-добрия начин да се забави или отсрочи отделянето и превръщането му в самостоятелен човек. Това започва от най-ранна възраст: когато детето започва да ходи, а родителите постоянно му казват "Не отивай там - ще паднеш и ще се удариш!"; или когато не му дават да си завърже връзките на обувките само, защото закъсняват за детската градина; или когато детето има неподходящи (според родителите) приятели, и те съответно му казват: "Никой няма да те обича повече от нас!".
Има няколко типични ситуации, които възпрепятстват процеса на порастване и отделяне на детето. В тях често водеща роля играе майката. Нова норма за семейство. През последните години жените са научиха да се справят без мъжете. Днес никой не се съмнява в това, че жената може да живее сама и да отгледа своето дете. Семейството си остава ценност, но представата за него се промени. Оказва се, че конструкцията "той и тя" не е толкова сигурна и надеждна, колкото продължителният съюз "майка и дете". Съчетанието "тя и дете" започна да се приема като вариант на семейна норма. И понеже жената все още не е готова да се откаже от семейството, като форма на организация на личния й живот, тя се вкопчва в детето и не му позволява да си отиде.Чувството на загуба.
Едно от най-парадоксалните родителски усещания е това, че детето, което е било част от тях, след време се отделя и става самостоятелно. Този процес на самостоятелност на детето се извършва, не когато детето получи личната си карта или първата си заплата, а постоянно - едва ли не от момента на самото раждане. Детето се учи да се движи само, да се справя без помощта на майката, да общува с другите, да се грижи за личните си интереси - всичко това е сепарация, умение да бъдеш отделна личност, сама по себе си. Чувството обаче, че от самото раждане майката трябва да започне да се разделя от детето си, е много сложно и трудно за осъзнаване и приемане като факт.
Майките, които не искат сепарация. Най-лесно възприятието на тези майки по отношение на техните деца може да се опише с фразата: те не желаят да видят, че тяхното дете също е отделен, самостоятелен индивид. Те не са способни да контактуват със своето дете като с равен. Причините за това са няколко:
- висока тревожност Животът е сложно нещо и всичко случващо се е повод за безпокойство, опасения и лоши предчувствия. В това полувоенно положение задачата на майката е да огражда и защитава детето от всички проблеми, но не и да общува с него като с равен.
- неприемането на майчината роля Тези жени смятат, че е трудно да бъдеш майка. Те редовно си задават въпроси от рода на "Правилно ли постъпвам? Какво трябва да правя и казвам? Добра майка ли съм?". Тези майки не се доверяват на своя инстинкт, а чакат одобрение или инструкции отвън. В този случай не става дума за контакта с детето - главното е правилно да се изпълняват наложените от живота обстоятелства.
- опитът да се реализираме чрез детето. Майката не е била приета в балетно или музикално училище. Или нейното семейство е нямало достатъчно пари за ски. А след неуспешната връзка тя е решила да роди и да се грижи сама за детето. На бедното дете ще му се наложи да изпита цялата сила на нереализираните родителски амбиции.
събота, 12 декември 2009 г.
петък, 11 декември 2009 г.
АВТОАГРЕСИЯТА......
АВТОАГРЕСИЯТА В ЮНОШЕСКА ВЪЗРАСТ
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ Е НАЛИЦЕ ЗНАЧИТЕЛНО
НАРАСТВАНЕ НА САМОУБИЙСТВАТА НА ДЕЦА ПОД 15г. И НАЙ-ВЕЧЕ ВЪВ ВЪЗРАСТТА 15-19г..
В юношеството самоубийството се нарежда на трето място като причина за смърт. Според сведенията на Световната здравна организация (СЗО) България е сред водещите в печалната класация за юношеска смъртност поради самоубийства - 6-то място сред момичетата и 1-во сред момчетата. В нашата страна по-висока смъртност е регистрирана при момчетата, които избират твърди методи за самоубийство. Те са по-често агресивни и импулсивни и не рядко действат под влияние на алкохол и наркотици, което и допринася за фаталния изход при тях. Момичетата извършват по-често суицидни опити, може би защото те са по-склонни към развитие на депресия, но също така са по-склонни да говорят за проблемите си и търсят помощ.Какво тласка юношата към коренна промяна на отношението му към живота и смъртта? Кои житейски ситуации и събития го принуждават да предпочете смъртта пред живота? Кое води до социално-психологическа дезадаптация на личността, изразяваща се в суицидно поведение? Защо преживявайки житейски кризи, личността на юношата може да изяви суицидно поведение? Съществува ли начин да се предвиди и преодолее суицидното поведение? Какви са механизмите, които възрастните могат да задействат за да спрат и преодолеят суицидното поведение у младите хора?
Да имаш суицидни мисли от време навреме в тази възраст на навлизане в света на възрастните е донякъде нормално. Децата преработват екзистенциалните проблеми и се опитват да разберат живота и смъртта. Анкетните проучвания показват, че повече от половината от учениците в горните прогимназиални класове са имали мисли за самоубийство. Трудната адаптация към света на възрастните, липсата на разбиране от връстници, учители, родители за съжаление много често тласка към реализирането на тези мисли като единствен начин за излизане от кризите.В 24 % от случаите учениците преживяват актуална житейска ситуация която изпълнена с неразрешими проблеми, с които те не могат да се справят сами.Личностни характеристики на юношеството, свързани с висок суициден риск са: нестабилно, гневно, агресивно и неконтролируемо поведение; висока импулсивност; обърканост; ригидно мислене и начин на справяне; ниска способност за разрешаване на проблемите, при възникване на затруднения; неспособност за преценка на действителността; тенденция за живеене в илюзорен свят; фантазии за величие, сменящи се с чувство за малоценност; склонност към разочарование; тревожност, особено при физически неразположения или малки разочарования; самодоволство; чувство за малоценност и несигурност, които могат да бъдат маскирани с открито проявление на превъзходство, отхвърляне или провокативно поведение спрямо съученици и възрастни, родители; несигурност по отношение на половата идентификация или сексуална ориентация; амбивалентни отношения с родители, възрастни и приятели.Предразполагащи фактори за суицидни нагласи у юношите са:- израстване в семейства, в които агресията е единствения начин за справяне във всяка една ситуация;- социалната подкрепа на агресията - прието е момчетата да се възпитават да бъдат агресивни;- липсата на социални умения за справяне;- грешните методи на възпитание - възпитание с обиди и заплахи, подценяване на възможностите на детето.
Важна роля за формиране на суицидна нагласа играе семейната среда. Често това са семейства с хронични конфликти между родители и най-вече с хладно, отхвърлящо, или грубо отношение към децата; обиди, морални и физически насилия, включително побои, а понякога инцестни посегателства. Налице са и слаби възможности на семейството за адекватен отговор на житейските предизвикателства. Демонстративните опити с манипулативна цел са по-чести сред деца от семейства с двама родители и добро материално положение и се правят за извоюване на права и налагане на собствени желания.Кои са аспектите на нефункциониращото семейство, нестабилността, и негативните житейски събития, отключващи суицидната нагласа в юношеска възраст?Често пъти психопатология при родителите с наличие на афективни и други психични разстройства, злоупотреба с алкохол и наркотици или антисоциално поведение в семейството, фамилна обремененост със самоубийства или опити за самоубийства се явяват като генетична предилекция и рискова среда за пораждане на суицидно поведение у юношите.Насилие и злоупотреба в семейството, липса на достатъчно грижи от страна на родителите и слабо общуване в семейството, чести кавги между родителите с напрежение или агресия създават у юношата чувство на несигурност, неразбиране и неприемане от близките, което неминуемо поражда стремеж към самоизолация и безизходица. Нестабилност и неувереност у юношата пораждат и развод, раздяла или смърт на родителите; честа смяна на местожителството; семейство на осиновители или настойници.Крайните прояви на родителско внимание или невнимание като много високи или много ниски очаквания от страна на родителите; неадекватна или прекалена власт на родителите, изразяваща се в студенина и суровост в семейството, както и разглезването, неминуемо водят до объркване, дестабилизация и самоизолация, която много често отключва автоагресията. Липса на време от страна на родителите да наблюдават или да се справят с емоционалния стрес на детето и наличие на негативна емоционална среда, отличаваща се с отхвърляне и пренебрегване прави юношата неуверен в дома си, а без подкрепата на най-близките си хора, той трудно може да преодолява житейски кризи, за които не е подготвен.Младите суициданти най-често произлизат от семейства, в които рисковете се акумулират и поради това, че те са лоялни към родителите си и им е забранено да разкриват семейни тайни, така че те често се въздържат да търсят помощ извън семейството. Конфликтните отношения с учители, съученици, както и с други лица от училищната администрация, водещи до честа смяна на училищата могат да повишат суицидния риск. При ученици с разстроени междуличностни отношения и загуба на личностно-значима връзка подсъзнателният мотив за самоубийство е желанието да се харесат, да привлекат вниманието на възрастните и така да възстановят връзките със заобикалящите и да излязат от самоизолацията.Самоубийствата при деца и юноши, често корелират с депресивни разстройства, характерни за тази възрастова група. Депресираните момичета са склонни да се оттеглят, стават тихи, отпаднали духом, неадекватни. Депресираните момчета са с агресивно и разрушително поведение и изискват голямо внимание от обкръжаващите ги. Агресивността може да доведе до самота, което е висок рисков фактор.Повишената тревожност, характерна за юношеската възраст е източник на до-суицидни настроения, поради което не рядко сме свидетели са суицидни опити провокирани от страх от наказание, порицание у дома или в училище.В стремежа си да впечатлят групата, а за съжаление напоследък и за да не се отличават от нея, юношите започват да злоупотребяват с алкохол и наркотици. Всяка зависимост е резултат от латентна депресия или като последствие води до развитието на депресия. Зависимостите блокират волята за разрешаване на проблема. Бягството в илюзорния свят става за сметка на нарастващите дози и нарастващия конфликт и изолация от реалния свят. Стремежът към нереалното и неприемането на реалното поражда непреодолимо желание всичко да свърши в смъртта. Суицидният риск при страдащите от анорексия или булимия е 20% по-висок от средния суициден риск при младите хора. Неприемането на себе си такъв какъвто си, води и до отключване на автоагресия.Малък брой подрастващи страдат от шизофрения и маниакално-депресивни разстройства, които нерядко дебютират със суицидно поведение.. Не е малък процентът на децата със суицидно поведение резултат от имитация на видяно, чуто или прочетено. Ученическата възраст се отличава с голяма степен на внушаемост и податливост на влияние от средствата за масова информация.Описани са и групови самоубийства при юноши, познаващи се добре, ходещи в едно и също училище и особено членуващи в някоя религиозна секта. Съществено значение тук се отдава на внушението, самовнушението, индукцията и индентификацията; в последния случай се говори за копирани самоубийства. Има съобщения за повишаване на броя на самоубийствата при гледане на телевизионни програми, в които те са основна тема на предаванията.Повод за суицидно поведение в юношеска възраст са и любовни неблагополучия (несподелени чувства, раздяла, неудовлетвореност от партньора, нежелана бременност).Опитите за самоубийство в юношеска възраст са предимно с импулсивен и демонстративен характер, като в 1/3 от случаите се касае за дълбока личностна възрастова криза. Дълготрайните неблагоприятни психологически проблеми ескалират и интензивността им се повишава най-често след началото на пубертета. Със следващия прогресиращ неуспех в умението да се адаптират адекватно, юношите все повече и повече остават изолирани в микросоциалното си обкръжение. Чувството за отхвърленост, отчаяние и безнадеждност е типично в тези случаи. В крайна сметка, в седмиците и дните предхождащи самоубийството, се явява една верижна реакция на разтрогване на значими връзки, които биха помогнали за справяне със старите и нарастващите нови проблеми. Настъпва страшното затваряне в себе си и насочване на агресията към самия себе си.
Как изглежда психологическият профил на детето и юношата, който може да ни помогне да идентифицираме суицидно поведение :
- слаба привързаност към родителите в ранното детство и липса на емпатична връзка с майката;
- ранна загуба на родители;
- невъзможност в критичен период да се обърне към близките си;
- отказ от идентичност;
- социална изолация, алиенация и анонимия;
- личностни нарушения:
= предимно екстравертни личности;
= с високо ниво на невротизъм;
= емоционално-лабилни, импулсивни с понижен интрапсихичен контрол;
= със завишена социално-ситуативна тревожност, като преобладава тревожността, свързана с междуличностни взаимоотношения и изяви в училище;
= несамоуверени, със занижена самооценка, чувство за малоценност и незащитеност;
= свръхчувствителни деца;
= с доминираща изява на характерните за пубертета негативизъм, егоцентризъм, агресивност и конфликтност;
= имитационно поведение под негативното влияние на медиите, музиката, филмите и литературата върху ранимата детска психика.
КАК ДА СЕ ПОМОГНЕ НА ЮНОША СЪС СУИЦИДНО ПОВЕДЕНИЕ?В повечето случаи учениците изложени на суициден риск имат съществени проблеми с общуването. Най-важно при интервенцията е да се осъществи диалог с младата личност. Липсата на общуване и разрушената комуникативна мрежа води до мълчание и нарастване на напрежението във взаимоотношенията, прояви на вербална и невербална агресия на възрастните към юношите, както и засилването на тенденцията за автоагресия у юношите.
Първата стъпка е ПОВЕРИТЕЛНОТО ОБЩУВАНЕ - истинският диалог с ученика се постига когато се признае идентичността му и се възприеме от възрастния детската необходимост от помощ. При тези деца липсва доверието в общуването с връстниците и семейството в периода на израстването. Те преживяват липсата на интерес, на уважение, дори на обич. Суицидният ученик е еднакво чувствителен както към вербалната, така и към невербалната комуникация. Възрастните не бива да се обезкуражават от липсата на желание за комуникация, а трябва да помнят, че избягването е знак на недоверие към тях. Те трябва да положат всички усилия за да спечелят доверието на детето.Значителната амбивалентност по отношение на това дали да потърсят, приемат или откажат помощ, може да се интерпретира от консултанта погрешно. Затова е препоръчително търпеливо, изпълнено с обич, уважение и разбиране отношение. Децата са изключително чувствителни към фалша, лицемерието и подценяването им от страна на възрастните.
Втората стъпка е ПРЕЦЕНКА НА СУИЦИДНИЯ РИСК.Наличието на предходни опити за самоубийство повишава риска от повторен суициден опит.За юношеството са обичайни ниската самооценка, отпадналост, проблеми с концентрацията, умора, нарушения в съня. Депресивните мисли в юношеството отразяват нормалното развитие на подрастващите, ангажирани с разрешаването на екзистенциални проблеми. Интензивността на суицидните мисли, тяхната дълбочина и продължителност, както и невъзможността да откъснеш ученика от тези мисли отличава здравата млада личност от ученика в суицидна криза.Наличието на рискови ситуации и негативни житейски събития, които могат да провокират суицидни мисли, повишават риска от суицидно поведение.
Третата стъпка е ОТСТРАНЯВАНЕ НА СПОСОБИТЕ ЗА САМОУБИЙСТВО И НАБЛЮДЕНИЕ,-отстраняване или заключване на опасните медикаменти, огнестрелни оръжия, пестициди, експлозиви, ножове в училищата, домовете и други сгради до които децата имат достъп. Ако е наложително, до овладяване на кризата след преценка на суицидния риск, детето се хоспитализира в психиатрична клиника или му се осигурява 24 часов контрол от близките му.
Четвъртата стъпка е ОТКАЗВАНЕ ОТ СУИЦИДНОТО ДЕЙСТВИЕ чрез психологическа подкрепа, разговор с родители, учители, съученици и приятели. Осигуряване на психологическа подкрепа и повишаване на самооценката, вярата в собствените възможности за преодоляване на кризата.
Пета стъпка при извършено суицидно действие е ПРЕВЕНЦИЯ НА ЗАРАЗИТЕЛНИЯ ЕФЕКТ- резултат от склонността на останалите деца да приемат деструктивните решения на връстниците си като свои и да ги реализират. Необходимо е след суициден опит в класа или училището да се говори с децата от близкото обкръжение на суициданта и там да се търсят потенциални деца със суицидни мисли.За решаване на проблема със суицидалитета в училищна възраст е необходимо да се обединят усилията на родители, учители, педагогически съветници, психолози и лекари за ранна диагностика и интервенция на суицидното поведение.Превенция и преодоляване на суицидното поведение, се постига чрез създаване на семейни отношения, даващи на юношата сигурност и разбиране при разрешаване на кризисните ситуации. Родителите трябва да обучават децата си с възможност за избор в дадена ситуация, а не избягването й в света на алкохола, наркотиците, самоизолацията, които рано или късно водят до самоунищожение. Юношите трябва да се научат да показват чувствата си, както и да се съобразяват с чувствата на околните.
Умението да общува е най-добрият начин да се предпази детето от агресия, насочена към самото него, а и в нередки случай и спрямо околните. Самоизолацията и автоагресията могат да се избегнат чрез създаване на добри социални умения за търсене на помощ при възникване на затруднения, търсене на съвет, когато трябва да се вземат важни решения, отвореност към опита на други хора и техните виждания за разрешаване на проблемите, отвореност към нови знания. Наличието на положителна самооценка, самоувереност и увереност в семейната среда, приятелите и педагозите е гаранция за готовност за справяне с проблемите. Социалната интеграция, добрите взаимоотношения между съученици, добрите отношения с учители и връстници; подкрепата от значими за учениците хора са социо-демографски фактори, даващи алтернативи за социално преодоляване на кризите. Всяка една преодоляна житейска криза носи в себе си мъдростта и опита, с които по-лесно продължаваме житейския си път. Възрастните трябва да предадат тази житейска истина на децата си и да ги подготвят за срещите с житейските кризи и преодоляването им.
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ Е НАЛИЦЕ ЗНАЧИТЕЛНО
НАРАСТВАНЕ НА САМОУБИЙСТВАТА НА ДЕЦА ПОД 15г. И НАЙ-ВЕЧЕ ВЪВ ВЪЗРАСТТА 15-19г..
В юношеството самоубийството се нарежда на трето място като причина за смърт. Според сведенията на Световната здравна организация (СЗО) България е сред водещите в печалната класация за юношеска смъртност поради самоубийства - 6-то място сред момичетата и 1-во сред момчетата. В нашата страна по-висока смъртност е регистрирана при момчетата, които избират твърди методи за самоубийство. Те са по-често агресивни и импулсивни и не рядко действат под влияние на алкохол и наркотици, което и допринася за фаталния изход при тях. Момичетата извършват по-често суицидни опити, може би защото те са по-склонни към развитие на депресия, но също така са по-склонни да говорят за проблемите си и търсят помощ.Какво тласка юношата към коренна промяна на отношението му към живота и смъртта? Кои житейски ситуации и събития го принуждават да предпочете смъртта пред живота? Кое води до социално-психологическа дезадаптация на личността, изразяваща се в суицидно поведение? Защо преживявайки житейски кризи, личността на юношата може да изяви суицидно поведение? Съществува ли начин да се предвиди и преодолее суицидното поведение? Какви са механизмите, които възрастните могат да задействат за да спрат и преодолеят суицидното поведение у младите хора?
Да имаш суицидни мисли от време навреме в тази възраст на навлизане в света на възрастните е донякъде нормално. Децата преработват екзистенциалните проблеми и се опитват да разберат живота и смъртта. Анкетните проучвания показват, че повече от половината от учениците в горните прогимназиални класове са имали мисли за самоубийство. Трудната адаптация към света на възрастните, липсата на разбиране от връстници, учители, родители за съжаление много често тласка към реализирането на тези мисли като единствен начин за излизане от кризите.В 24 % от случаите учениците преживяват актуална житейска ситуация която изпълнена с неразрешими проблеми, с които те не могат да се справят сами.Личностни характеристики на юношеството, свързани с висок суициден риск са: нестабилно, гневно, агресивно и неконтролируемо поведение; висока импулсивност; обърканост; ригидно мислене и начин на справяне; ниска способност за разрешаване на проблемите, при възникване на затруднения; неспособност за преценка на действителността; тенденция за живеене в илюзорен свят; фантазии за величие, сменящи се с чувство за малоценност; склонност към разочарование; тревожност, особено при физически неразположения или малки разочарования; самодоволство; чувство за малоценност и несигурност, които могат да бъдат маскирани с открито проявление на превъзходство, отхвърляне или провокативно поведение спрямо съученици и възрастни, родители; несигурност по отношение на половата идентификация или сексуална ориентация; амбивалентни отношения с родители, възрастни и приятели.Предразполагащи фактори за суицидни нагласи у юношите са:- израстване в семейства, в които агресията е единствения начин за справяне във всяка една ситуация;- социалната подкрепа на агресията - прието е момчетата да се възпитават да бъдат агресивни;- липсата на социални умения за справяне;- грешните методи на възпитание - възпитание с обиди и заплахи, подценяване на възможностите на детето.
Важна роля за формиране на суицидна нагласа играе семейната среда. Често това са семейства с хронични конфликти между родители и най-вече с хладно, отхвърлящо, или грубо отношение към децата; обиди, морални и физически насилия, включително побои, а понякога инцестни посегателства. Налице са и слаби възможности на семейството за адекватен отговор на житейските предизвикателства. Демонстративните опити с манипулативна цел са по-чести сред деца от семейства с двама родители и добро материално положение и се правят за извоюване на права и налагане на собствени желания.Кои са аспектите на нефункциониращото семейство, нестабилността, и негативните житейски събития, отключващи суицидната нагласа в юношеска възраст?Често пъти психопатология при родителите с наличие на афективни и други психични разстройства, злоупотреба с алкохол и наркотици или антисоциално поведение в семейството, фамилна обремененост със самоубийства или опити за самоубийства се явяват като генетична предилекция и рискова среда за пораждане на суицидно поведение у юношите.Насилие и злоупотреба в семейството, липса на достатъчно грижи от страна на родителите и слабо общуване в семейството, чести кавги между родителите с напрежение или агресия създават у юношата чувство на несигурност, неразбиране и неприемане от близките, което неминуемо поражда стремеж към самоизолация и безизходица. Нестабилност и неувереност у юношата пораждат и развод, раздяла или смърт на родителите; честа смяна на местожителството; семейство на осиновители или настойници.Крайните прояви на родителско внимание или невнимание като много високи или много ниски очаквания от страна на родителите; неадекватна или прекалена власт на родителите, изразяваща се в студенина и суровост в семейството, както и разглезването, неминуемо водят до объркване, дестабилизация и самоизолация, която много често отключва автоагресията. Липса на време от страна на родителите да наблюдават или да се справят с емоционалния стрес на детето и наличие на негативна емоционална среда, отличаваща се с отхвърляне и пренебрегване прави юношата неуверен в дома си, а без подкрепата на най-близките си хора, той трудно може да преодолява житейски кризи, за които не е подготвен.Младите суициданти най-често произлизат от семейства, в които рисковете се акумулират и поради това, че те са лоялни към родителите си и им е забранено да разкриват семейни тайни, така че те често се въздържат да търсят помощ извън семейството. Конфликтните отношения с учители, съученици, както и с други лица от училищната администрация, водещи до честа смяна на училищата могат да повишат суицидния риск. При ученици с разстроени междуличностни отношения и загуба на личностно-значима връзка подсъзнателният мотив за самоубийство е желанието да се харесат, да привлекат вниманието на възрастните и така да възстановят връзките със заобикалящите и да излязат от самоизолацията.Самоубийствата при деца и юноши, често корелират с депресивни разстройства, характерни за тази възрастова група. Депресираните момичета са склонни да се оттеглят, стават тихи, отпаднали духом, неадекватни. Депресираните момчета са с агресивно и разрушително поведение и изискват голямо внимание от обкръжаващите ги. Агресивността може да доведе до самота, което е висок рисков фактор.Повишената тревожност, характерна за юношеската възраст е източник на до-суицидни настроения, поради което не рядко сме свидетели са суицидни опити провокирани от страх от наказание, порицание у дома или в училище.В стремежа си да впечатлят групата, а за съжаление напоследък и за да не се отличават от нея, юношите започват да злоупотребяват с алкохол и наркотици. Всяка зависимост е резултат от латентна депресия или като последствие води до развитието на депресия. Зависимостите блокират волята за разрешаване на проблема. Бягството в илюзорния свят става за сметка на нарастващите дози и нарастващия конфликт и изолация от реалния свят. Стремежът към нереалното и неприемането на реалното поражда непреодолимо желание всичко да свърши в смъртта. Суицидният риск при страдащите от анорексия или булимия е 20% по-висок от средния суициден риск при младите хора. Неприемането на себе си такъв какъвто си, води и до отключване на автоагресия.Малък брой подрастващи страдат от шизофрения и маниакално-депресивни разстройства, които нерядко дебютират със суицидно поведение.. Не е малък процентът на децата със суицидно поведение резултат от имитация на видяно, чуто или прочетено. Ученическата възраст се отличава с голяма степен на внушаемост и податливост на влияние от средствата за масова информация.Описани са и групови самоубийства при юноши, познаващи се добре, ходещи в едно и също училище и особено членуващи в някоя религиозна секта. Съществено значение тук се отдава на внушението, самовнушението, индукцията и индентификацията; в последния случай се говори за копирани самоубийства. Има съобщения за повишаване на броя на самоубийствата при гледане на телевизионни програми, в които те са основна тема на предаванията.Повод за суицидно поведение в юношеска възраст са и любовни неблагополучия (несподелени чувства, раздяла, неудовлетвореност от партньора, нежелана бременност).Опитите за самоубийство в юношеска възраст са предимно с импулсивен и демонстративен характер, като в 1/3 от случаите се касае за дълбока личностна възрастова криза. Дълготрайните неблагоприятни психологически проблеми ескалират и интензивността им се повишава най-често след началото на пубертета. Със следващия прогресиращ неуспех в умението да се адаптират адекватно, юношите все повече и повече остават изолирани в микросоциалното си обкръжение. Чувството за отхвърленост, отчаяние и безнадеждност е типично в тези случаи. В крайна сметка, в седмиците и дните предхождащи самоубийството, се явява една верижна реакция на разтрогване на значими връзки, които биха помогнали за справяне със старите и нарастващите нови проблеми. Настъпва страшното затваряне в себе си и насочване на агресията към самия себе си.
Как изглежда психологическият профил на детето и юношата, който може да ни помогне да идентифицираме суицидно поведение :
- слаба привързаност към родителите в ранното детство и липса на емпатична връзка с майката;
- ранна загуба на родители;
- невъзможност в критичен период да се обърне към близките си;
- отказ от идентичност;
- социална изолация, алиенация и анонимия;
- личностни нарушения:
= предимно екстравертни личности;
= с високо ниво на невротизъм;
= емоционално-лабилни, импулсивни с понижен интрапсихичен контрол;
= със завишена социално-ситуативна тревожност, като преобладава тревожността, свързана с междуличностни взаимоотношения и изяви в училище;
= несамоуверени, със занижена самооценка, чувство за малоценност и незащитеност;
= свръхчувствителни деца;
= с доминираща изява на характерните за пубертета негативизъм, егоцентризъм, агресивност и конфликтност;
= имитационно поведение под негативното влияние на медиите, музиката, филмите и литературата върху ранимата детска психика.
КАК ДА СЕ ПОМОГНЕ НА ЮНОША СЪС СУИЦИДНО ПОВЕДЕНИЕ?В повечето случаи учениците изложени на суициден риск имат съществени проблеми с общуването. Най-важно при интервенцията е да се осъществи диалог с младата личност. Липсата на общуване и разрушената комуникативна мрежа води до мълчание и нарастване на напрежението във взаимоотношенията, прояви на вербална и невербална агресия на възрастните към юношите, както и засилването на тенденцията за автоагресия у юношите.
Първата стъпка е ПОВЕРИТЕЛНОТО ОБЩУВАНЕ - истинският диалог с ученика се постига когато се признае идентичността му и се възприеме от възрастния детската необходимост от помощ. При тези деца липсва доверието в общуването с връстниците и семейството в периода на израстването. Те преживяват липсата на интерес, на уважение, дори на обич. Суицидният ученик е еднакво чувствителен както към вербалната, така и към невербалната комуникация. Възрастните не бива да се обезкуражават от липсата на желание за комуникация, а трябва да помнят, че избягването е знак на недоверие към тях. Те трябва да положат всички усилия за да спечелят доверието на детето.Значителната амбивалентност по отношение на това дали да потърсят, приемат или откажат помощ, може да се интерпретира от консултанта погрешно. Затова е препоръчително търпеливо, изпълнено с обич, уважение и разбиране отношение. Децата са изключително чувствителни към фалша, лицемерието и подценяването им от страна на възрастните.
Втората стъпка е ПРЕЦЕНКА НА СУИЦИДНИЯ РИСК.Наличието на предходни опити за самоубийство повишава риска от повторен суициден опит.За юношеството са обичайни ниската самооценка, отпадналост, проблеми с концентрацията, умора, нарушения в съня. Депресивните мисли в юношеството отразяват нормалното развитие на подрастващите, ангажирани с разрешаването на екзистенциални проблеми. Интензивността на суицидните мисли, тяхната дълбочина и продължителност, както и невъзможността да откъснеш ученика от тези мисли отличава здравата млада личност от ученика в суицидна криза.Наличието на рискови ситуации и негативни житейски събития, които могат да провокират суицидни мисли, повишават риска от суицидно поведение.
Третата стъпка е ОТСТРАНЯВАНЕ НА СПОСОБИТЕ ЗА САМОУБИЙСТВО И НАБЛЮДЕНИЕ,-отстраняване или заключване на опасните медикаменти, огнестрелни оръжия, пестициди, експлозиви, ножове в училищата, домовете и други сгради до които децата имат достъп. Ако е наложително, до овладяване на кризата след преценка на суицидния риск, детето се хоспитализира в психиатрична клиника или му се осигурява 24 часов контрол от близките му.
Четвъртата стъпка е ОТКАЗВАНЕ ОТ СУИЦИДНОТО ДЕЙСТВИЕ чрез психологическа подкрепа, разговор с родители, учители, съученици и приятели. Осигуряване на психологическа подкрепа и повишаване на самооценката, вярата в собствените възможности за преодоляване на кризата.
Пета стъпка при извършено суицидно действие е ПРЕВЕНЦИЯ НА ЗАРАЗИТЕЛНИЯ ЕФЕКТ- резултат от склонността на останалите деца да приемат деструктивните решения на връстниците си като свои и да ги реализират. Необходимо е след суициден опит в класа или училището да се говори с децата от близкото обкръжение на суициданта и там да се търсят потенциални деца със суицидни мисли.За решаване на проблема със суицидалитета в училищна възраст е необходимо да се обединят усилията на родители, учители, педагогически съветници, психолози и лекари за ранна диагностика и интервенция на суицидното поведение.Превенция и преодоляване на суицидното поведение, се постига чрез създаване на семейни отношения, даващи на юношата сигурност и разбиране при разрешаване на кризисните ситуации. Родителите трябва да обучават децата си с възможност за избор в дадена ситуация, а не избягването й в света на алкохола, наркотиците, самоизолацията, които рано или късно водят до самоунищожение. Юношите трябва да се научат да показват чувствата си, както и да се съобразяват с чувствата на околните.
Умението да общува е най-добрият начин да се предпази детето от агресия, насочена към самото него, а и в нередки случай и спрямо околните. Самоизолацията и автоагресията могат да се избегнат чрез създаване на добри социални умения за търсене на помощ при възникване на затруднения, търсене на съвет, когато трябва да се вземат важни решения, отвореност към опита на други хора и техните виждания за разрешаване на проблемите, отвореност към нови знания. Наличието на положителна самооценка, самоувереност и увереност в семейната среда, приятелите и педагозите е гаранция за готовност за справяне с проблемите. Социалната интеграция, добрите взаимоотношения между съученици, добрите отношения с учители и връстници; подкрепата от значими за учениците хора са социо-демографски фактори, даващи алтернативи за социално преодоляване на кризите. Всяка една преодоляна житейска криза носи в себе си мъдростта и опита, с които по-лесно продължаваме житейския си път. Възрастните трябва да предадат тази житейска истина на децата си и да ги подготвят за срещите с житейските кризи и преодоляването им.
четвъртък, 5 ноември 2009 г.
възрастните се страхуват, а децата!
Възрастните се страхуват ,А ДЕЦАТА !
Напоследък светът на възрастните е изпъстрен с все повече и повече страхове – от глобалното затопляне, от войни и размирици, от покачване на цените на парното и тока "Грипппппппп"... Българинът се страхува все по-силно сутрин, когато прочете във вестника промените в поредния закон, страхува се през обедната си почивка, когато се сблъска с новите цени на готвените ястия, страхува се вечер, когато чуе по новинарските емисии за поредното избухване на агресия сред децата Страхува се за децата си, за бъдещето им... А децата? Те от какво се страхуват? Колко лесно ни е на нас, възрастните, да им заповядаме: „Я, не се страхувай! Не се излагай, ти си голямо момче/момиче!“А тях също ги е страх – от паяци, от зъболекар, че госпожата ще ги изпита точно когато не са учили, че пак са забравили тетрадката си с домашна работа и че какво ли още не... Все дреболии, ще си каже родителят, който за себе си смята, че се страхува от къде-къде по-сериозни и страшни неща. За жалост така мисли родителското мнозинство и точно това е причината децата да търсят помощ от училищните психолози.От страх да не им се присмее, децата първо разкриват неохотно страховете си – със свян и със сълзи на очи, – но накрая все пак изричат настойчивото„Помогнете ми!“Страховете съпътстват детето по целия му път до зрелостта. Страхът е съвършено естествена реакция, твърди психоложката Диана Хорсанд, но не тогава, когато той се превърне в доминанта на поведението ни. А иначе страховете следват дори някаква последователност на появяване през годините:
Новородените се боят от силни звуци и падания.
► Във възрастта около 10 месеца децата започват да се боят от непознати хора и да реагират на срещите с тях със силен плач.
► Около 1-годишна възраст детето се страхува от раздялата с майката и всяко нейно отсъствие е огласено от виковете на бебето.
► Децата на възраст от 2 до 5 години се страхуват да не загубят родителската любов и да останат сам-сами. Този страх би могъл да се усили и от това, че детето постъпва в ясла или в градина, или заради честите конфликти в семейството. През същия този период детето се страхува от страшните приказни персонажи.Психолозите от години спорят по въпроса, дали трябва, или не трябва да се четат страшни приказки на децата. Много от тях отиват дори в крайност да обвиняват Братя Грим или Андерсен, че са написали такива страшни приказки. Други пък ревностно защитават тезата, че детето рано или късно трябва да се срещне със страха и да изработи свои механизми за справяне с него. Приказните сюжети в този смисъл са най-подходящи – първо, защото страшилищата са въображаеми, и, второ, защото четящият приказката родител е здравата опора на детето в превъзмогването на този страх. Така малкият човек осъзнава, че след страха и напрежението отново може да се почувства спокойно.
Около 7-годишна възраст (и малко по-рано) много активен е страхът от тъмното Това е периодът, когато детето мисли предимно в картини и му се привиждат ужасяващи неща. Дървото в тъмното изглежда като змей, купчинката с книги на нощното шкафче – като някакво влечуго, което всеки момент ще тръгне към леглото, вратата – аха! – ще се отвори всеки момент и оттам ще влезе ужасна беззъба бабичка. Колко ли е сладък и спокоен сънят на това дете и как ли се чувства то сутрин, ако вече е тръгнало на училище? Преди години работих с дете, което не можеше да спи нощи наред заради закачена картина на стената –сюрреалистично произведение на изкуството, което в представите на детето всяка нощ се превръщало в гнездо на гущери. Детето се беше гърчило нощи наред от ужас, докато не сподели проблема си в моя кабинет, и последвалият разговор с родителите наложи сваляне на картината от стената. Е, изкуството загуби, но спечелихме спокойствие за детето.Малко след този случай друго дете заяви проблем, свързан със страх от нашествие на НЛО. Скърцането на пода в стаята и люшкането на отвореното крило на прозореца от вятъра го карали да вярва, че нашествениците идват. Беше си измислило въображаем диалог с тях, в който го удряло на молба да не го вземат на чуждата планета. Поредица от срещи с детето, както и елиминирането на тревожните шумове върнаха психическия му комфорт.
Във възрастта между 5 и 7 години се активизира и страхът от тръгване на училище и за жалост в много лоша комбинация с него – страхът от закъсняване. Виждали ли сте момиченца и момченца с раници на гръб, които бързат за училище презглава, ужасени, че звънецът вече е бил? Тези деца плачат и се сърдят на родителя, който ги води, че ще закъснеят (малките за разлика от големите са изпълнителни и ходят навреме на училище).За децата, които със страх тръгват на училище на 15 септември, може да се пише много. Те трудно възприемат своята нова социална роля – било защото тя много е преекспонирана вкъщи, било пък защото детето не е подготвено за нея. Мисля си, че училищните психолози трябва да бъдат освободени от други ангажименти през първите два месеца от учебната година, за да могат да отделят необходимото внимание на тези иначе малки първокласници с големи проблеми.
Във възрастта между 7 и 12 години децата имат пред себе си предизвикателството да се справят с нова голяма група страхове: страха някой от родителите да не умре; страха да не ги набедят за лоши деца, както и страха от влечуги и/или природни бедствия.Спомням си случая с едно момиченце, което постоянно се сравняваше с съседката си по чин (а за зла беда, и по живеене). То все искаше да е като Ася. Да е облечено като Ася, да получава шестици като Ася, да умее да говори като Ася. Страхуваше се, че самото то не е толкова успяващо като Ася, а искаше да бъде, защото родителите му боготворяха същата тази Ася. Ако Ася вдигнеше ръка, то, дори и да знаеше отговора, се свиваше в черупката си, ако Ася кажеше, че има домашно, то заявяваше, че няма, и криеше тетрадката си в чантата и т.н., и т. н. Седнах с това дете и направихме списък на неговите положителни качества, на уменията, които го правят специално и уникално. Днес този списък стои закачен на хладилника в дома на семейството и всеки път, когато родителите му споменат името Ася, то поставя под списъка огромна червена удивителна, която трябва да им напомни, че то също има качества, и с усмивка напуска кухнята.
От 12- до 16-годшна възраст тийнейджърите изживяват едни от най– сложните страхове, а именно страхада не загубиш себе си Задачата им е сложна – хем да отстояват индивидуалността си, хем да се приобщят без проблеми към групата. Затова те постоянно се питат дали са достатъчно умни, или пък достатъчно красиви... Ако изпитват и най-малко съмнение в своя интелект, се съсредоточават върху своята външност. А ако се окаже, че и тя не е наред, тогава може да се стигне до... анорексия и до помощ от психолозите.
За профилактика на детските страхове Хорсанд „предписва“ няколко правила за родители:
► Бащата трябва да съдейства на детето при неговото прохождане, защото мъжете се отнасят много по-спокойно към неизбежните падания.
► Препоръчително е борбата с детските страхове да започне, преди детето да е тръгнало на училище. В по-късна възраст страховете се бетонират, наслагват се един върху друг и психологът или родителят се затрудняват да открият причината за тях.
► Ако родителят има еднакъв страх с този на детето, добре е първо той да се справи с него. Иначе постоянно ще го предава на детето си. По правило страховете идват и си отиват с възрастта не се засилват и задържат, ако възрастните, с които живее детето, са уверени в себе си личности, а домът, в който то живее, е пропит от спокойна атмосфера. Детето, което е получило любовта на възрастните, чуло е похвали по свой адрес и е уверено в това, че във всеки един момент ще бъде подкрепено, ако това се налага, много лесно преодолява страховете си. Доказателство за това е, че уверените в себе си деца много рядко сънуват кошмари.
Напоследък светът на възрастните е изпъстрен с все повече и повече страхове – от глобалното затопляне, от войни и размирици, от покачване на цените на парното и тока "Грипппппппп"... Българинът се страхува все по-силно сутрин, когато прочете във вестника промените в поредния закон, страхува се през обедната си почивка, когато се сблъска с новите цени на готвените ястия, страхува се вечер, когато чуе по новинарските емисии за поредното избухване на агресия сред децата Страхува се за децата си, за бъдещето им... А децата? Те от какво се страхуват? Колко лесно ни е на нас, възрастните, да им заповядаме: „Я, не се страхувай! Не се излагай, ти си голямо момче/момиче!“А тях също ги е страх – от паяци, от зъболекар, че госпожата ще ги изпита точно когато не са учили, че пак са забравили тетрадката си с домашна работа и че какво ли още не... Все дреболии, ще си каже родителят, който за себе си смята, че се страхува от къде-къде по-сериозни и страшни неща. За жалост така мисли родителското мнозинство и точно това е причината децата да търсят помощ от училищните психолози.От страх да не им се присмее, децата първо разкриват неохотно страховете си – със свян и със сълзи на очи, – но накрая все пак изричат настойчивото„Помогнете ми!“Страховете съпътстват детето по целия му път до зрелостта. Страхът е съвършено естествена реакция, твърди психоложката Диана Хорсанд, но не тогава, когато той се превърне в доминанта на поведението ни. А иначе страховете следват дори някаква последователност на появяване през годините:
Новородените се боят от силни звуци и падания.
► Във възрастта около 10 месеца децата започват да се боят от непознати хора и да реагират на срещите с тях със силен плач.
► Около 1-годишна възраст детето се страхува от раздялата с майката и всяко нейно отсъствие е огласено от виковете на бебето.
► Децата на възраст от 2 до 5 години се страхуват да не загубят родителската любов и да останат сам-сами. Този страх би могъл да се усили и от това, че детето постъпва в ясла или в градина, или заради честите конфликти в семейството. През същия този период детето се страхува от страшните приказни персонажи.Психолозите от години спорят по въпроса, дали трябва, или не трябва да се четат страшни приказки на децата. Много от тях отиват дори в крайност да обвиняват Братя Грим или Андерсен, че са написали такива страшни приказки. Други пък ревностно защитават тезата, че детето рано или късно трябва да се срещне със страха и да изработи свои механизми за справяне с него. Приказните сюжети в този смисъл са най-подходящи – първо, защото страшилищата са въображаеми, и, второ, защото четящият приказката родител е здравата опора на детето в превъзмогването на този страх. Така малкият човек осъзнава, че след страха и напрежението отново може да се почувства спокойно.
Около 7-годишна възраст (и малко по-рано) много активен е страхът от тъмното Това е периодът, когато детето мисли предимно в картини и му се привиждат ужасяващи неща. Дървото в тъмното изглежда като змей, купчинката с книги на нощното шкафче – като някакво влечуго, което всеки момент ще тръгне към леглото, вратата – аха! – ще се отвори всеки момент и оттам ще влезе ужасна беззъба бабичка. Колко ли е сладък и спокоен сънят на това дете и как ли се чувства то сутрин, ако вече е тръгнало на училище? Преди години работих с дете, което не можеше да спи нощи наред заради закачена картина на стената –сюрреалистично произведение на изкуството, което в представите на детето всяка нощ се превръщало в гнездо на гущери. Детето се беше гърчило нощи наред от ужас, докато не сподели проблема си в моя кабинет, и последвалият разговор с родителите наложи сваляне на картината от стената. Е, изкуството загуби, но спечелихме спокойствие за детето.Малко след този случай друго дете заяви проблем, свързан със страх от нашествие на НЛО. Скърцането на пода в стаята и люшкането на отвореното крило на прозореца от вятъра го карали да вярва, че нашествениците идват. Беше си измислило въображаем диалог с тях, в който го удряло на молба да не го вземат на чуждата планета. Поредица от срещи с детето, както и елиминирането на тревожните шумове върнаха психическия му комфорт.
Във възрастта между 5 и 7 години се активизира и страхът от тръгване на училище и за жалост в много лоша комбинация с него – страхът от закъсняване. Виждали ли сте момиченца и момченца с раници на гръб, които бързат за училище презглава, ужасени, че звънецът вече е бил? Тези деца плачат и се сърдят на родителя, който ги води, че ще закъснеят (малките за разлика от големите са изпълнителни и ходят навреме на училище).За децата, които със страх тръгват на училище на 15 септември, може да се пише много. Те трудно възприемат своята нова социална роля – било защото тя много е преекспонирана вкъщи, било пък защото детето не е подготвено за нея. Мисля си, че училищните психолози трябва да бъдат освободени от други ангажименти през първите два месеца от учебната година, за да могат да отделят необходимото внимание на тези иначе малки първокласници с големи проблеми.
Във възрастта между 7 и 12 години децата имат пред себе си предизвикателството да се справят с нова голяма група страхове: страха някой от родителите да не умре; страха да не ги набедят за лоши деца, както и страха от влечуги и/или природни бедствия.Спомням си случая с едно момиченце, което постоянно се сравняваше с съседката си по чин (а за зла беда, и по живеене). То все искаше да е като Ася. Да е облечено като Ася, да получава шестици като Ася, да умее да говори като Ася. Страхуваше се, че самото то не е толкова успяващо като Ася, а искаше да бъде, защото родителите му боготворяха същата тази Ася. Ако Ася вдигнеше ръка, то, дори и да знаеше отговора, се свиваше в черупката си, ако Ася кажеше, че има домашно, то заявяваше, че няма, и криеше тетрадката си в чантата и т.н., и т. н. Седнах с това дете и направихме списък на неговите положителни качества, на уменията, които го правят специално и уникално. Днес този списък стои закачен на хладилника в дома на семейството и всеки път, когато родителите му споменат името Ася, то поставя под списъка огромна червена удивителна, която трябва да им напомни, че то също има качества, и с усмивка напуска кухнята.
От 12- до 16-годшна възраст тийнейджърите изживяват едни от най– сложните страхове, а именно страхада не загубиш себе си Задачата им е сложна – хем да отстояват индивидуалността си, хем да се приобщят без проблеми към групата. Затова те постоянно се питат дали са достатъчно умни, или пък достатъчно красиви... Ако изпитват и най-малко съмнение в своя интелект, се съсредоточават върху своята външност. А ако се окаже, че и тя не е наред, тогава може да се стигне до... анорексия и до помощ от психолозите.
За профилактика на детските страхове Хорсанд „предписва“ няколко правила за родители:
► Бащата трябва да съдейства на детето при неговото прохождане, защото мъжете се отнасят много по-спокойно към неизбежните падания.
► Препоръчително е борбата с детските страхове да започне, преди детето да е тръгнало на училище. В по-късна възраст страховете се бетонират, наслагват се един върху друг и психологът или родителят се затрудняват да открият причината за тях.
► Ако родителят има еднакъв страх с този на детето, добре е първо той да се справи с него. Иначе постоянно ще го предава на детето си. По правило страховете идват и си отиват с възрастта не се засилват и задържат, ако възрастните, с които живее детето, са уверени в себе си личности, а домът, в който то живее, е пропит от спокойна атмосфера. Детето, което е получило любовта на възрастните, чуло е похвали по свой адрес и е уверено в това, че във всеки един момент ще бъде подкрепено, ако това се налага, много лесно преодолява страховете си. Доказателство за това е, че уверените в себе си деца много рядко сънуват кошмари.
понеделник, 2 ноември 2009 г.
кога приключва любовта
Кога приключва любовта
Любов, неописуемо преживяване, което е способно да преобърне целия ви живот, да ви накара да се почуствате великолепно и това да не свършва... Любовта е ключът към щастието и успехите в най-различни области в жизнения път на човека, но дали тя е вечна? Има най-различни времеви граници, в които настъпва любовта и в които тя прекъсва да съществува, оттук идва и въпроса колко дълго трае любовта?
Влюбване
Различно е времето, за което можете вече да летите от любов, това може да стане за 10 секунди, а може да отнеме и повече време... И все пак влюбването от пръв поглед е абсолютно уникално явление, един миг и вече вие сте влюбен. Това мигновено реагира на вашите сетива, променя почти всичко, защото вие вече сте отишли в света на любовта, но докога?
Колко време трае любовта?Вечна ли е тя, или неизбежно тя се превръща в ежедневие, отминава и става навик да се живее и общува интимно с отсрещния човек. Много са интерпретациите за това, как продължава любовта, доколко тя е вечна и дали е възможно въобще тя да не угасне. Аз няма да се опитвам да променям вашето мнение, затова какви са вашите представи за любовта, по отношение на нейната продължителност, но ще спомена няколко факта, изразяващи се в типични видове на продължителност на любовта...
- 3 месеца, и любовта вече е далеч от вас. Типична продължителност на една връзка е три месеца, но тук по-скоро не става въпрос за любов, отколкото за една заблудена представа, че сте се влюбили, а всъщност сте усетили силни симпатии и приятни чувства при контакт с вашия/та бивш любим/а. Това е и причината за толкова кратко време връзката да прекъсне, тъй като тя реално не съществува и едва ли би съществувала, при положение, че угасва толкова скоро...
- 6 месеца, при тази продължителност, любовта започва да разкрива своя потенциал. Ако през първите 3 месеца на една нова връзка, партньорите е възможно да усещат и разчистват някакви предишни отношения, с предходни връзки, то след този период, ако любовта я има, то тя е точно в началната си и най-фантастична фаза. Това е фазата, когато човекът вижда само един свят и това е любимият - периодът, в който емоциите са в своя разгар... Но това свършва, точно за 6 месеца, любовта угасва. Причина в този случай може да бъде нещо неочаквано, възможно е дори осъзнаване, че всъщност любовта не е била толкова истинска, а по-скоро заблуда. Вероятността връзката да прекъсне след 6 месечен период, при неочаквано събитие е твърде вероятно, тъй като партньорът може да осъзнае, че все още любовта му не се е превърнал в начин на живот...
- 3 години, това е най-честата продължителност и за нея пише и известният френски автор Фредерик Бегбеде, който хвърля в ужасни мисли влюбените двойки, които доближават тригодишния си период... Това има и своето обяснение, предполага се, че процесът от първата година, когато емоциите взимат връх, преминавайки във втората година,когато двойките придобиват чувство за стабилност, намирайки опора в своя любим и свиквайки в отношенията си. Отива в следващата фаза, когато идва третата година и се появява т.нар любовна изчерпаемост, когато чувството за липса на нови неща във връзката, придружено с усещането, че сте се изчерпали, откъм разговори и отношение нахлува във вашето съзнание, всичко това поразява любовната връзка, а самата любов изстива. Точно това е периодът, когато може да се усети как от любов, отношенията преминават в навик на съжителство... Но отново и в този случай, може би е добре да се замислим доколко човекът до вас е бил вашата любов или всъщност все още не сте го открили и вярвате във вечната любов, защото аз вярвам в нея, ако не като двустранно отношение, поне като едностранна истинска любов, защото трудно и двете страни обичат еднакво силно...
Любов, неописуемо преживяване, което е способно да преобърне целия ви живот, да ви накара да се почуствате великолепно и това да не свършва... Любовта е ключът към щастието и успехите в най-различни области в жизнения път на човека, но дали тя е вечна? Има най-различни времеви граници, в които настъпва любовта и в които тя прекъсва да съществува, оттук идва и въпроса колко дълго трае любовта?
Влюбване
Различно е времето, за което можете вече да летите от любов, това може да стане за 10 секунди, а може да отнеме и повече време... И все пак влюбването от пръв поглед е абсолютно уникално явление, един миг и вече вие сте влюбен. Това мигновено реагира на вашите сетива, променя почти всичко, защото вие вече сте отишли в света на любовта, но докога?
Колко време трае любовта?Вечна ли е тя, или неизбежно тя се превръща в ежедневие, отминава и става навик да се живее и общува интимно с отсрещния човек. Много са интерпретациите за това, как продължава любовта, доколко тя е вечна и дали е възможно въобще тя да не угасне. Аз няма да се опитвам да променям вашето мнение, затова какви са вашите представи за любовта, по отношение на нейната продължителност, но ще спомена няколко факта, изразяващи се в типични видове на продължителност на любовта...
- 3 месеца, и любовта вече е далеч от вас. Типична продължителност на една връзка е три месеца, но тук по-скоро не става въпрос за любов, отколкото за една заблудена представа, че сте се влюбили, а всъщност сте усетили силни симпатии и приятни чувства при контакт с вашия/та бивш любим/а. Това е и причината за толкова кратко време връзката да прекъсне, тъй като тя реално не съществува и едва ли би съществувала, при положение, че угасва толкова скоро...
- 6 месеца, при тази продължителност, любовта започва да разкрива своя потенциал. Ако през първите 3 месеца на една нова връзка, партньорите е възможно да усещат и разчистват някакви предишни отношения, с предходни връзки, то след този период, ако любовта я има, то тя е точно в началната си и най-фантастична фаза. Това е фазата, когато човекът вижда само един свят и това е любимият - периодът, в който емоциите са в своя разгар... Но това свършва, точно за 6 месеца, любовта угасва. Причина в този случай може да бъде нещо неочаквано, възможно е дори осъзнаване, че всъщност любовта не е била толкова истинска, а по-скоро заблуда. Вероятността връзката да прекъсне след 6 месечен период, при неочаквано събитие е твърде вероятно, тъй като партньорът може да осъзнае, че все още любовта му не се е превърнал в начин на живот...
- 3 години, това е най-честата продължителност и за нея пише и известният френски автор Фредерик Бегбеде, който хвърля в ужасни мисли влюбените двойки, които доближават тригодишния си период... Това има и своето обяснение, предполага се, че процесът от първата година, когато емоциите взимат връх, преминавайки във втората година,когато двойките придобиват чувство за стабилност, намирайки опора в своя любим и свиквайки в отношенията си. Отива в следващата фаза, когато идва третата година и се появява т.нар любовна изчерпаемост, когато чувството за липса на нови неща във връзката, придружено с усещането, че сте се изчерпали, откъм разговори и отношение нахлува във вашето съзнание, всичко това поразява любовната връзка, а самата любов изстива. Точно това е периодът, когато може да се усети как от любов, отношенията преминават в навик на съжителство... Но отново и в този случай, може би е добре да се замислим доколко човекът до вас е бил вашата любов или всъщност все още не сте го открили и вярвате във вечната любов, защото аз вярвам в нея, ако не като двустранно отношение, поне като едностранна истинска любов, защото трудно и двете страни обичат еднакво силно...
има ли щастлива любов
Има ли щастлива любов? Как отношенията баща–дъщеря и майка–син предопределят любовния ни живот
Няма нищо по-трудно от любовта и нищо по-сложно от живота по двама. Изхождайки от психоаналитичната си практика, Ги Корно ни разкрива скритите механизми, които направляват поведението ни и предопределят живота в двойката. Взаимоотношенията родители–деца обуславят непосредствено любовния ни избор и отекват върху терена на любовта. Така мълчанието на бащата може да роди „прекалено обичащата жена“ или излишъкът на майчини грижи –„мъжа, който се страхува да обича“. Когато двамата се срещнат, резултатът е невъзможната двойка.
Съществува ли тогава щастлива любов? Да, отговаря Ги Корно, но само при условие, че конфликтите се превърнат в повод да осъзнаем раните, преживени в детството, и да се излекуваме от тях. Любовта е сложна алхимия, която „става“ само когато сме завоювали истинска близост със себе си. Преди всичко трябва да се научим да обичаме себе си, за да овладеем нелекото изкуство да обичаме другия.
Няма нищо по-трудно от любовта и нищо по-сложно от живота по двама. Изхождайки от психоаналитичната си практика, Ги Корно ни разкрива скритите механизми, които направляват поведението ни и предопределят живота в двойката. Взаимоотношенията родители–деца обуславят непосредствено любовния ни избор и отекват върху терена на любовта. Така мълчанието на бащата може да роди „прекалено обичащата жена“ или излишъкът на майчини грижи –„мъжа, който се страхува да обича“. Когато двамата се срещнат, резултатът е невъзможната двойка.
Съществува ли тогава щастлива любов? Да, отговаря Ги Корно, но само при условие, че конфликтите се превърнат в повод да осъзнаем раните, преживени в детството, и да се излекуваме от тях. Любовта е сложна алхимия, която „става“ само когато сме завоювали истинска близост със себе си. Преди всичко трябва да се научим да обичаме себе си, за да овладеем нелекото изкуство да обичаме другия.
сряда, 28 октомври 2009 г.
взаимоотношенията между мъжът и жената
ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ МЪЖЪТ И ЖЕНАТА
Всички хора си мечтаят да намерят своята идеална половинка, но още при първите конфликти бързат да си направят извода, че отново са се заблудили. И така от цвят на цвят. Идеалната половинка съществува, но не винаги е най-важния за нас човек - често ни подкрепя без да отдаваме голямо значение на това, но и често отработва кармични задължения далеч от нас. Така че никога не забравяйте, че не идваме в материалния свят на почивка и за живот в удоволствия, а идваме в страдания да премахваме свои недостатъци. Ако забравяме това страданията са огромни, защото ни се струва, че не заслужаваме всичко, което се случва с нас. Но ако приемаме проблемите си като нормални и се стремим да ги преодоляваме, то те винаги ни се струват незначителни. През хилядолетията са се оформили определени стереотипи на поведение (възгледи, шаблонни представи, какво представлява мъжът или жената), които определят човешките взаимоотношения. Вероятно тези стереотипи в бъдеще ще се променят много, но засега са водещи в човешките взаимоотношения. Колкото са хората, толкова са и различните варианти, но условно ще ги разделя на два типа: в представата на всички мъжът трябва да бъде силен, решителен, смел и т.н. Жената трябва да бъде слаба, нежна, кротка и т.н. На всеки му се иска да отговаря на тези стереотипи, но почти винаги открива, че вътрешните му дадености в някои отношения се разминават с желаното. Това поражда голямо вътрешно противоречие и външни конфликти. Искам да подчертая, че няма никакво значение дали тези стереотипи са правилни или неправилни, много по-важно е нашето отношение към тях и какво влияние оказват на нашето поведение, определят собственото самоуважение и отношението ни към другите. Например, ако един мъж не е уважаван като такъв, ако се подтиска и пренебрегва, той влиза в конфликт с представата си, какъв трябва да бъде. Това води до комплекси, ниско самочувствие, депресия, намалява сексуалното желание и много други такива. Отначало започва да се чувства неприятно в къщи, започва под различни предлози да си намира работа навън, ходи за риба или по кръчми с приятели - и в крайна сметка се алкохолизира. Жената забелязвайки все по-честите му отсъствия, започва да се страхува, че не е обичана, губи чувството си за сигурност и става още по-досадна. Обратното, историята помни много случаи, когато мъже са ставали велики, основно благодарение подкрепата на жена си. Затова, жени, ако искате да имате добро семейство, не се поддавайте на честолюбието си да бъдете "по" и "най", а подкрепяйте стереотипа на мъжа да бъде мъж, дори и да сте недоволни от някои черти в характера му - не се опитвайте да го преправяте според суетата си. Също така много е важно да помните, че тези стереотипи действат в подсъзнанието и рядко осъзнаваме тяхното истинско значение. Жени, вашата сила е във вашата слабост. Не се правете на мъжки момичета - така отблъсквате мъжете. Във всеки един мъж е заложен стереотипа да бъде защитник - дайте му възможност да се почувства такъв. Подчертавайте и подкрепяйте по всякакъв начин мъжкото в него. Например, избийте си от главата, че мъжът е длъжен да изпълнява някакви задължения. Никой не е длъжен нищо. Научете се да го МОЛИТЕ за всичко, което искате да свърши или да ви помогне. Така постигате едновременно две цели: подчертавате и издигате неговия авторитет и същевременно ще получавате много по-голяма помощ, защото в мъжете има заложен принципа за ненамеса в работите на другите и те рядко проявяват самоинициатива да помагат, особено ако жените проявяват недоволство и упрекват постоянно - тогава това се приема като насилие и се прави с неудоволствие. Когато си поставите за цел, в ежедневието можете да намерите хиляди начини да подкрепите мъжкото самочувствие. Също така, интересувайте се от какво има нужда мъжът до вас - много често потребностите му се различават от това, което си мислите, че му е нужно. Не злоупотребявайте с използването на мъжа като кошче за душевни отпадъци. Редувайте го с приятелките си, те са по-подходящи за целта. Не се подавайте на високомерието и суетата си да командвате мъжа - ако той е нерешителен, не е ли ваша вината за това? Искам да кажа на жените, че те биха се чувствали много по-добре, много повече истински жени, до един истински мъж - мъж, който не е комплексиран, подтиснат и с чувството за малоценност. Ако наистина искате това, преборете се със суетното желание, да докажете на себе си и на другите, че сте голямата работа, като се качите на главата на някого. Постигането на нещо чрез инат не е нещо положително, а само показва, че човека до вас ви обича повече отколкото вие него. А това не е нещо, с което можете да се гордеете. Не наказвайте и не отмъщавайте - това са най-бързите начини да отвратите партньора си от себе си. От вас и от вашето желание зависи мъжът да бъде истински. Ако наистина желаете това, винаги можете да отгледате дори и малкото зародишче в него, докато израсте и укрепне. Създайте мъжа на вашите мечти. И не си въобразявайте, че това не е ваша работа. Опитайте и не се отказвайте при първите неуспехи. Мъже, жените около вас се нуждаят страшно много от вашето добронамерено внимание - да го проявите има хиляди начини. Търсете и експериментирайте. Не се ограничавайте само с няколко жеста. Но не превръщайте жената в проститутка като й давате постоянно пари и скъпи подаръци. Особено е важно да изслушвате жената - като изприказва това, което я подтиска, тя се разтоварва от психологическото напрежение. Активното внимание е в основата на семейния мир. Пазете мъжкото си достойнство, научете се понякога да казвате "не" и давайте на жената необходимата й сигурност. Това, за съжаление, е лесно като пожелание, но на практика се осъществява трудно, защото в повечето случаи, липсва модел на подражание и всички ние допускаме същите грешки, каквито са допускали и нашите родители. В началото, още в стадия на запознанството, е важно да се преодолее стереотипа, че мъжът трябва да бъде активния. Ако искате да имате добра основа за хармонични отношения избягвайте ситуациите "един бяга, а друг го гони". Търсете взаимното привличане. Не се връзвайте на нечия влюбеност, това може да гъделичка вашата суета, но много скоро ще ви стане досадно. Много е по-важно да обичате, отколкото да ви обичат. Затова не допускайте несподелена любов, независимо от крайния резултат, споделете я, без да насилвате да ви отвърнат със същото. Така благоприятното развитие е много по-вероятно, отколкото да таите всичко в себе си. В човешките взаимоотношения често се получават доста противоречиви ситуации. По принцип, не е желателно да се доверявате сляпо на думите на партньора си, много е по-важно да съдите по делата. Но следете себе си, да не би да превърнете желаното във въображаема действителност. От друга страна, доверието е в основата на човешките взаимоотношения. Ако нямате доверие на човека до вас, това не е трезва преценка, а самолюбие. Затова е по-добре да свикнете с мисълта, че могат да имат нечестни помисли (все пак ние сме несъвършени хора, а и не се знае, какви кармични задачи сте си избрали за решаване), отколкото да се пържите на постоянното съмнение. Всичко зависи от конкретната ситуация. Но ако конфликтите и напрежението в отношенията са много рядко явление, много по-малка е вероятността да бъде излъгано вашето доверие. Затова постоянно ТЪРСЕТЕ как да подобрявате и хармонизирате отношенията си. Не се оставяйте на течението на ежедневието.
Всички хора си мечтаят да намерят своята идеална половинка, но още при първите конфликти бързат да си направят извода, че отново са се заблудили. И така от цвят на цвят. Идеалната половинка съществува, но не винаги е най-важния за нас човек - често ни подкрепя без да отдаваме голямо значение на това, но и често отработва кармични задължения далеч от нас. Така че никога не забравяйте, че не идваме в материалния свят на почивка и за живот в удоволствия, а идваме в страдания да премахваме свои недостатъци. Ако забравяме това страданията са огромни, защото ни се струва, че не заслужаваме всичко, което се случва с нас. Но ако приемаме проблемите си като нормални и се стремим да ги преодоляваме, то те винаги ни се струват незначителни. През хилядолетията са се оформили определени стереотипи на поведение (възгледи, шаблонни представи, какво представлява мъжът или жената), които определят човешките взаимоотношения. Вероятно тези стереотипи в бъдеще ще се променят много, но засега са водещи в човешките взаимоотношения. Колкото са хората, толкова са и различните варианти, но условно ще ги разделя на два типа: в представата на всички мъжът трябва да бъде силен, решителен, смел и т.н. Жената трябва да бъде слаба, нежна, кротка и т.н. На всеки му се иска да отговаря на тези стереотипи, но почти винаги открива, че вътрешните му дадености в някои отношения се разминават с желаното. Това поражда голямо вътрешно противоречие и външни конфликти. Искам да подчертая, че няма никакво значение дали тези стереотипи са правилни или неправилни, много по-важно е нашето отношение към тях и какво влияние оказват на нашето поведение, определят собственото самоуважение и отношението ни към другите. Например, ако един мъж не е уважаван като такъв, ако се подтиска и пренебрегва, той влиза в конфликт с представата си, какъв трябва да бъде. Това води до комплекси, ниско самочувствие, депресия, намалява сексуалното желание и много други такива. Отначало започва да се чувства неприятно в къщи, започва под различни предлози да си намира работа навън, ходи за риба или по кръчми с приятели - и в крайна сметка се алкохолизира. Жената забелязвайки все по-честите му отсъствия, започва да се страхува, че не е обичана, губи чувството си за сигурност и става още по-досадна. Обратното, историята помни много случаи, когато мъже са ставали велики, основно благодарение подкрепата на жена си. Затова, жени, ако искате да имате добро семейство, не се поддавайте на честолюбието си да бъдете "по" и "най", а подкрепяйте стереотипа на мъжа да бъде мъж, дори и да сте недоволни от някои черти в характера му - не се опитвайте да го преправяте според суетата си. Също така много е важно да помните, че тези стереотипи действат в подсъзнанието и рядко осъзнаваме тяхното истинско значение. Жени, вашата сила е във вашата слабост. Не се правете на мъжки момичета - така отблъсквате мъжете. Във всеки един мъж е заложен стереотипа да бъде защитник - дайте му възможност да се почувства такъв. Подчертавайте и подкрепяйте по всякакъв начин мъжкото в него. Например, избийте си от главата, че мъжът е длъжен да изпълнява някакви задължения. Никой не е длъжен нищо. Научете се да го МОЛИТЕ за всичко, което искате да свърши или да ви помогне. Така постигате едновременно две цели: подчертавате и издигате неговия авторитет и същевременно ще получавате много по-голяма помощ, защото в мъжете има заложен принципа за ненамеса в работите на другите и те рядко проявяват самоинициатива да помагат, особено ако жените проявяват недоволство и упрекват постоянно - тогава това се приема като насилие и се прави с неудоволствие. Когато си поставите за цел, в ежедневието можете да намерите хиляди начини да подкрепите мъжкото самочувствие. Също така, интересувайте се от какво има нужда мъжът до вас - много често потребностите му се различават от това, което си мислите, че му е нужно. Не злоупотребявайте с използването на мъжа като кошче за душевни отпадъци. Редувайте го с приятелките си, те са по-подходящи за целта. Не се подавайте на високомерието и суетата си да командвате мъжа - ако той е нерешителен, не е ли ваша вината за това? Искам да кажа на жените, че те биха се чувствали много по-добре, много повече истински жени, до един истински мъж - мъж, който не е комплексиран, подтиснат и с чувството за малоценност. Ако наистина искате това, преборете се със суетното желание, да докажете на себе си и на другите, че сте голямата работа, като се качите на главата на някого. Постигането на нещо чрез инат не е нещо положително, а само показва, че човека до вас ви обича повече отколкото вие него. А това не е нещо, с което можете да се гордеете. Не наказвайте и не отмъщавайте - това са най-бързите начини да отвратите партньора си от себе си. От вас и от вашето желание зависи мъжът да бъде истински. Ако наистина желаете това, винаги можете да отгледате дори и малкото зародишче в него, докато израсте и укрепне. Създайте мъжа на вашите мечти. И не си въобразявайте, че това не е ваша работа. Опитайте и не се отказвайте при първите неуспехи. Мъже, жените около вас се нуждаят страшно много от вашето добронамерено внимание - да го проявите има хиляди начини. Търсете и експериментирайте. Не се ограничавайте само с няколко жеста. Но не превръщайте жената в проститутка като й давате постоянно пари и скъпи подаръци. Особено е важно да изслушвате жената - като изприказва това, което я подтиска, тя се разтоварва от психологическото напрежение. Активното внимание е в основата на семейния мир. Пазете мъжкото си достойнство, научете се понякога да казвате "не" и давайте на жената необходимата й сигурност. Това, за съжаление, е лесно като пожелание, но на практика се осъществява трудно, защото в повечето случаи, липсва модел на подражание и всички ние допускаме същите грешки, каквито са допускали и нашите родители. В началото, още в стадия на запознанството, е важно да се преодолее стереотипа, че мъжът трябва да бъде активния. Ако искате да имате добра основа за хармонични отношения избягвайте ситуациите "един бяга, а друг го гони". Търсете взаимното привличане. Не се връзвайте на нечия влюбеност, това може да гъделичка вашата суета, но много скоро ще ви стане досадно. Много е по-важно да обичате, отколкото да ви обичат. Затова не допускайте несподелена любов, независимо от крайния резултат, споделете я, без да насилвате да ви отвърнат със същото. Така благоприятното развитие е много по-вероятно, отколкото да таите всичко в себе си. В човешките взаимоотношения често се получават доста противоречиви ситуации. По принцип, не е желателно да се доверявате сляпо на думите на партньора си, много е по-важно да съдите по делата. Но следете себе си, да не би да превърнете желаното във въображаема действителност. От друга страна, доверието е в основата на човешките взаимоотношения. Ако нямате доверие на човека до вас, това не е трезва преценка, а самолюбие. Затова е по-добре да свикнете с мисълта, че могат да имат нечестни помисли (все пак ние сме несъвършени хора, а и не се знае, какви кармични задачи сте си избрали за решаване), отколкото да се пържите на постоянното съмнение. Всичко зависи от конкретната ситуация. Но ако конфликтите и напрежението в отношенията са много рядко явление, много по-малка е вероятността да бъде излъгано вашето доверие. Затова постоянно ТЪРСЕТЕ как да подобрявате и хармонизирате отношенията си. Не се оставяйте на течението на ежедневието.
сряда, 22 април 2009 г.
любовта и общуването
Любовта и общуването
Според Робърт Стенберг структурата на любовните отношения се изгражда от 3 променливи – интимност, страст, обвързване. В зависимост от различните комбинации на тези съдържателни компоненти на любовта Робърт Стенберг определя 7 вида любов.
Интимност – чувство за близост. Тя се проявява по различен начин. Хората, които се обичат, се чувстват свързани един с друг и са мотивирани да направят живота на любимия колкото се може по-добър. Отличителен белег на интимността е взаимността на преживяванията в щастливи и трудни моменти. Ние сме готови да окажем подкрепа на любимите ни хора и очакваме подобно подкрепящо поведение и от тях. Любимите ни хора са ни симпатични и се чувстваме комфортно с тях. Общността на интересите, мислите и чувствата е решаващ фактор на интимността. Това измерение общност е предпоставка за трансформиране на чувството на симпатия и взаимно ухажване при романтичните отношения в по-трайни отношения, подобни на съпружеските.
Страст – отнася се към такива видове възбуда, които водят до физическо влечение и сексуално поведение в отношенията. Сексуалните потребности са важни, но не са единственият мотивационен фактор на страстта. Стимули могат да бъдат потребността от самоуважение, потребността да принадлежиш към двойката, потребността да получиш подкрепа в трудни моменти. Понякога близостта и интимността предизвикват страст, в други случаи – обратно – страстта предхожда интимността. Има и такива ситуации, когато страстта не се съпровожда с близост, а близостта със страст.
Обвързване – решението за обвързване може да бъде прозрение с краткосрочен ефект. Затова че конкретно лице обича друго. Дълговременното решение и обвързване предполагат вътрешно убеждение и по-конкретно както го определя Стенберг „вътрешно убеждение, задължение да се запази тази любов”. Този елемент е също така свързан с другите два елемента. В зависимост от вариациите на тези три качествено различни елементи на любовта Робърт Стенберг прави типология, в резултат на която диференцира 7 типа любов:
1.Симпатия/харесване – тя предполага интимност, но не страст и обвързване;
2.Страстна любов или влюбването от пръв поглед – има страст, но връзката не се развива до близки взаимоотношения на интимност и обвързване.
3.Празна (измислена) любов – има обвързване, без интимност и страст. Този тип връзка се проявява в привичните отношения, в които двойката остава заедно по навик или брачни двойки, които не предприемат раздяла илиразвод поради най-различни причини (материални – делба, морални - децата).
4.Романтична любов – тя е комбинация от интимност и страст. Това е бурна връзка, типична за първия етап на влюбването, но без решение за обвързване.
5.Сляпа любов или от типа „Холивуд”. Мъжът и жената се влюбват страстно един в друг, женят се пищно и показно без да се познават истински и без да са достигнали до интимност и взаимност на преживяванията. Има страст и обвързване, но няма интимност.
6.Любов другарство/партньорство или съпружеска любов. Тя представлява интимност и обвързване, но не и страст. Това може да представлява дълговременно приятелство, платонична любов, може да бъде и брак. В тази любов партньорите й са много близки и интимни, но сексът не е основен фактор.
7.Съвършената любов – има и страст, и интимност, и обвързване.
Според Робърт Стенберг структурата на любовните отношения се изгражда от 3 променливи – интимност, страст, обвързване. В зависимост от различните комбинации на тези съдържателни компоненти на любовта Робърт Стенберг определя 7 вида любов.
Интимност – чувство за близост. Тя се проявява по различен начин. Хората, които се обичат, се чувстват свързани един с друг и са мотивирани да направят живота на любимия колкото се може по-добър. Отличителен белег на интимността е взаимността на преживяванията в щастливи и трудни моменти. Ние сме готови да окажем подкрепа на любимите ни хора и очакваме подобно подкрепящо поведение и от тях. Любимите ни хора са ни симпатични и се чувстваме комфортно с тях. Общността на интересите, мислите и чувствата е решаващ фактор на интимността. Това измерение общност е предпоставка за трансформиране на чувството на симпатия и взаимно ухажване при романтичните отношения в по-трайни отношения, подобни на съпружеските.
Страст – отнася се към такива видове възбуда, които водят до физическо влечение и сексуално поведение в отношенията. Сексуалните потребности са важни, но не са единственият мотивационен фактор на страстта. Стимули могат да бъдат потребността от самоуважение, потребността да принадлежиш към двойката, потребността да получиш подкрепа в трудни моменти. Понякога близостта и интимността предизвикват страст, в други случаи – обратно – страстта предхожда интимността. Има и такива ситуации, когато страстта не се съпровожда с близост, а близостта със страст.
Обвързване – решението за обвързване може да бъде прозрение с краткосрочен ефект. Затова че конкретно лице обича друго. Дълговременното решение и обвързване предполагат вътрешно убеждение и по-конкретно както го определя Стенберг „вътрешно убеждение, задължение да се запази тази любов”. Този елемент е също така свързан с другите два елемента. В зависимост от вариациите на тези три качествено различни елементи на любовта Робърт Стенберг прави типология, в резултат на която диференцира 7 типа любов:
1.Симпатия/харесване – тя предполага интимност, но не страст и обвързване;
2.Страстна любов или влюбването от пръв поглед – има страст, но връзката не се развива до близки взаимоотношения на интимност и обвързване.
3.Празна (измислена) любов – има обвързване, без интимност и страст. Този тип връзка се проявява в привичните отношения, в които двойката остава заедно по навик или брачни двойки, които не предприемат раздяла илиразвод поради най-различни причини (материални – делба, морални - децата).
4.Романтична любов – тя е комбинация от интимност и страст. Това е бурна връзка, типична за първия етап на влюбването, но без решение за обвързване.
5.Сляпа любов или от типа „Холивуд”. Мъжът и жената се влюбват страстно един в друг, женят се пищно и показно без да се познават истински и без да са достигнали до интимност и взаимност на преживяванията. Има страст и обвързване, но няма интимност.
6.Любов другарство/партньорство или съпружеска любов. Тя представлява интимност и обвързване, но не и страст. Това може да представлява дълговременно приятелство, платонична любов, може да бъде и брак. В тази любов партньорите й са много близки и интимни, но сексът не е основен фактор.
7.Съвършената любов – има и страст, и интимност, и обвързване.
причини за гнева
Причини за гнева
Когато другите са ни наскърбили или не са оправдали нашето доверие, ние започваме да се гневим. Наскърбението, което ни е нанесено , почти винаги поражда гняв. Гневът е реакция на причинената болка, нараненост, загуба, на фрустрациите, свързани със ситуации, които не могат да бъдат контролирани от нас.Гневът е интерперсонален феномен и в повечето случаи е насочен към "значимия друг" . Изпитващият гняв е изложен на : физически проблеми, емоционална дистанцираност, враждебност, загуба на самоуважение, неуважение към другите, влошаване на връзките, напрежение. Гневът е свързан с яростта, възмущението, враждебността, раздразнението, досадата, отмъстителността, негодуванието, злобата, неприязънта, презрението, огорчението, омразата, беса ; разлюляването, отвращението, завистта, ревността, мъката.
Това са случаите, когато се чувстваме наранени или безсилни да изразим своите чувства или да се самоутвърдим. Тогава напиращият гняв ни кара да направим нещо, което може да се изрази в обида, нараняване, отмъщение или нещо друго. Когато се чувстваме разгневени на другия, ние сме изпълнени с възмущение и изразяването на гнева изглежда напълно сраведливо.За съжаление изразяването на гнева може да има и немалко вредни последици :
Гневът винаги е насочен към другия, за да сте сигурни, че ще му причините болка, за да видите болезнената реакция; ако успеете, можете да продължите и в бъдеще и така ще имате контрол, но ако гневната реакция е силна и загубите контрол върху нея, тогава болката, която ще причините, ще бъде много по-голяма от тази, която сте искали да причините, и тогава на вас могат да погледнат като на омразен и отмъстителен човек.
Ако гневът стане обичаем начин на реагиране , другият може да използва миналия си опит от срещите с гнева, за да се предпази от неговото действие и така да го обезсмисли.
Гневът може да доведе до отдръпване и отчуждение на другия, когато разгневени очакваме от другия да ни се извини за наранеността, в отговор той може да си отмъсти, като се отдръпне и затвори в себе си; това може да ни натъжи и нарани още повече, да засили страховете, че можем да бъдем отхвърлени и изоставени.
Ако гневът е силен и прерасне в отмъщение, това означава да се нанесе болка, която е много по-голяма от нанесената ми болка, гневът преминава в отмъстителност, която неминуемо ще породи у другия желание за не по-малка отмъсттелност, така отмъстителността ще започне да поражда по-голяма отмъстителност, което ще отрови отношенията.
Защо все пак така лесно се поддаваме на гнева и достигаме до враждебност към другия ?Може би основната причина е страхът да не ни укоряват, оскърбяват, насилват, използват, страгът, че другите ще ни възприемат като недостойни, нежелаещи да изпълняват задълженията си, когато сме безсилни да изразим своите преживявания и да отстоим позицията си.За да се сравим с гнева, много по-добре би било, ако се опитаме да го разберем, да открием разрушителните мисли, които го пораждат.
Нека да разгледаме следния диалог :"- Няма ли да дойдеш веднъж навреме!- Не ми казвай какво да правя! Не си точно ти човекът, който да ми държи сметка.- Но Аз се притесних, че ще закъснеем за твоята среща.- Този път наистина ме вбеси! Не искам повече да отивам никъде с теб !"Какво се крие зад изразения гняв ?След време разгневеният споделя, че мислите, които са му минали в този момент през главата, са: "Отново иска да ми покаже, че сам не мога да направя нищо и че ако не е тя, да се погрижи за всичко, даже и за моите неща, Аз ще се проваля.Ако тя действително би искала да направи нещо за мен, би трябвало да не ми говори така."
Тези мисли са задали възприемането на ситуацията като нараняваща, а в поведението на другия - като злонамеренои обидно, и това е отключило гнева. Може би при други мисли, представящи ситуацията не като оскърбяваща, чувството на гняв не би се проявило.За да се справим с гнева, е необходимо да погледнем на случилото се от друга гледна точка.
Когато другите са ни наскърбили или не са оправдали нашето доверие, ние започваме да се гневим. Наскърбението, което ни е нанесено , почти винаги поражда гняв. Гневът е реакция на причинената болка, нараненост, загуба, на фрустрациите, свързани със ситуации, които не могат да бъдат контролирани от нас.Гневът е интерперсонален феномен и в повечето случаи е насочен към "значимия друг" . Изпитващият гняв е изложен на : физически проблеми, емоционална дистанцираност, враждебност, загуба на самоуважение, неуважение към другите, влошаване на връзките, напрежение. Гневът е свързан с яростта, възмущението, враждебността, раздразнението, досадата, отмъстителността, негодуванието, злобата, неприязънта, презрението, огорчението, омразата, беса ; разлюляването, отвращението, завистта, ревността, мъката.
Това са случаите, когато се чувстваме наранени или безсилни да изразим своите чувства или да се самоутвърдим. Тогава напиращият гняв ни кара да направим нещо, което може да се изрази в обида, нараняване, отмъщение или нещо друго. Когато се чувстваме разгневени на другия, ние сме изпълнени с възмущение и изразяването на гнева изглежда напълно сраведливо.За съжаление изразяването на гнева може да има и немалко вредни последици :
Гневът винаги е насочен към другия, за да сте сигурни, че ще му причините болка, за да видите болезнената реакция; ако успеете, можете да продължите и в бъдеще и така ще имате контрол, но ако гневната реакция е силна и загубите контрол върху нея, тогава болката, която ще причините, ще бъде много по-голяма от тази, която сте искали да причините, и тогава на вас могат да погледнат като на омразен и отмъстителен човек.
Ако гневът стане обичаем начин на реагиране , другият може да използва миналия си опит от срещите с гнева, за да се предпази от неговото действие и така да го обезсмисли.
Гневът може да доведе до отдръпване и отчуждение на другия, когато разгневени очакваме от другия да ни се извини за наранеността, в отговор той може да си отмъсти, като се отдръпне и затвори в себе си; това може да ни натъжи и нарани още повече, да засили страховете, че можем да бъдем отхвърлени и изоставени.
Ако гневът е силен и прерасне в отмъщение, това означава да се нанесе болка, която е много по-голяма от нанесената ми болка, гневът преминава в отмъстителност, която неминуемо ще породи у другия желание за не по-малка отмъсттелност, така отмъстителността ще започне да поражда по-голяма отмъстителност, което ще отрови отношенията.
Защо все пак така лесно се поддаваме на гнева и достигаме до враждебност към другия ?Може би основната причина е страхът да не ни укоряват, оскърбяват, насилват, използват, страгът, че другите ще ни възприемат като недостойни, нежелаещи да изпълняват задълженията си, когато сме безсилни да изразим своите преживявания и да отстоим позицията си.За да се сравим с гнева, много по-добре би било, ако се опитаме да го разберем, да открием разрушителните мисли, които го пораждат.
Нека да разгледаме следния диалог :"- Няма ли да дойдеш веднъж навреме!- Не ми казвай какво да правя! Не си точно ти човекът, който да ми държи сметка.- Но Аз се притесних, че ще закъснеем за твоята среща.- Този път наистина ме вбеси! Не искам повече да отивам никъде с теб !"Какво се крие зад изразения гняв ?След време разгневеният споделя, че мислите, които са му минали в този момент през главата, са: "Отново иска да ми покаже, че сам не мога да направя нищо и че ако не е тя, да се погрижи за всичко, даже и за моите неща, Аз ще се проваля.Ако тя действително би искала да направи нещо за мен, би трябвало да не ми говори така."
Тези мисли са задали възприемането на ситуацията като нараняваща, а в поведението на другия - като злонамеренои обидно, и това е отключило гнева. Може би при други мисли, представящи ситуацията не като оскърбяваща, чувството на гняв не би се проявило.За да се справим с гнева, е необходимо да погледнем на случилото се от друга гледна точка.
вторник, 24 март 2009 г.
човешкият живот - театърът на реалността
Във всеки човек има нещо от всички хора.Човешкият живот – театърът на реалността
Когато говорим за човека, за живота, за ролята на човека в живота, за живота на отделната личност и пр., в нашето съзнание изникват множество въпроси, чиито отговори не винаги успяваме да намерим. На всички ни е ясно, че човешкият живот е много сложен и в същността си е изпълнен с множество ситуации, пред които хората се изправят ежедневно. Но интересното е, че начинът, по който всеки отделен индивид се справя или не с разнообразието от ситуации, е различен и обикновено е селектиран от няколко варианта, като последният се оказва най-изгоден. Именно тези различни ситуации и начини за тяхното преодоляване превръщат човека в актьор в живота-театър, защото те го карат да приема различни образи и да се вживява в такива роли, които са подходящи за отделните ситуации.
Според Робърт Дал хората играят различни роли и често бързо преминават от една роля в друга. Това е така, защото хората са различни, независимо от това, че всеки човек се стреми към щастието във всички негови измерения. И именно по пътя на този стремеж всеки може да попадне в такива ситуации, в които да му се наложи да се вживее в роля, която не му е толкова присъща. И тайната на успеха се крие точно в това колко бързо ще се адаптира към необходимата роля за дадения момент. Един от най-добрите примери в случая е институцията “училище”. Училището е един добър учебник по “театрално изкуство”, защото, иска ли им се или не, учениците непрекъснато трябва да съгласуват мнението си с това на преподавателите, а това от своя страна предполага честото преминаване в роля, която да се харесва на лицето, даващо оценка на познанията и уменията по дадена учебна дисциплина на учениците. Но далеч не само училището изпитва човешките актьорски умения. Всеки човек има по няколко роли, които обикновено сам избира в своя живот. Човекът е един на работното си място, друг е сред приятелите си и е коренно различен в семейна обстановка. Преминаването от една роля в друга се състои в преминаването на даден човек от една среда в друга, от едно обкръжение в друго, от една ситуация в друга, защото както самите хора са уникални сами по себе си, така и взаимоотношенията с всеки отделен индивид е уникално. Трудно е на базата на някакви минали или настоящи събития и чувства, които най-вероятно ни въздействат по определен начин, да предопределят еднакво поведение към двама различни човека, с които ни свързват горепосочените. В зависимост от характера на човека, с когото комуникираме, такава може да бъде и самата роля, в която ще се вживеем. Множеството от характери предполага и множество роли и именно това множество от роли често затруднява човешкото себепознание, защото трудно може да се установи коя е истинската същност на даден човек, къде и как се чувства като самия себе си, или по друг начин казано – коя е най-истинската му роля.
В този ред на мисли Георг Лихтенберг също е прав, казвайки, че във всеки човек има нещо от всички хора. Колкото и един човек да е различен от останалите, то той не е сам и изолиран, защото човекът е социално животно и живее в общество, изградено от съвкупността на всички хора или по простичко казано и с малко ирония – всичките хора на света живеят на една и съща планета. Съгласието със сентенцията на Лихтенберг произтича от факта, че обикновено изконната връзка на “социалното животно” с неговите себеподобни е предпоставката, която подсъзнателно подтиква човекът да “краде” от другите. Но това съвсем не е престъпление, когато материалната страна на живота изобщо не влиза в употреба в дадени разсъждения. За какво става въпрос – може ли едно птиче веднага след своето излюпване да полети? Човек не се ражда научен, а напротив – цял живот се учи да живее и от това колко неща е постигнал в този негов живот зависи дали правилно е усвоил “занаята на живота”. Но уроци по живеене не съществуват. Всекидневния сблъсък на един индивид с други такива го прави свидетел на други животи, от които често взима пример – лош или добър. Колкото човек по-малко неща е присвоил от останалите и повече сам е изградил, толкова повече той се отличава. Често такива хора са наричани “луди”, но това че те не възприемат по някакъв клиширан и общоприет начин живота съвсем не означава, че са по-лоши хора от останалите. Просто те са успяли да излезнат от зомбираното общество, което унифицира всички – мода, комерсиална музика, обществено мнение, пороци и т.н. Но независимо колко неща са усвоени от другите, винаги трябва да остане и нещо лично собствено, уникално, което да отличава отделните човешки същества.
Животът-театър е сцената, на която хората изиграват живота си. Ако сега някой си спомня крилатата фраза на Шекспир, значи разсъжденията са му тръгнали в правилна посока спрямо моите (“Животът е сцена и ние всички сме актьори”). Независимо в каква роля се вживява човек, той трябва така да я изиграе, че чрез нея да не причинява зло на околните, защото винаги основният стремеж е към присвояване само на добри неща за един от друг. Понякога този стремеж може да се обърне и в своята противоположност, което подсеща за един от основните закони на физиката за енергията, че тя не се губи, а само преминава от едно състояние в друго. Но знае се – хората вярват, че доброто ще възцари и че театралната постановка ще е с “happy end”, затова каквито и роли да има човек, неговата мисия е да запази доброто в тях, а защо не и в себе си?! Дали фразата “невинен и чист по детски” не означава, че човек се ражда с максимум количество доброта, а по време на своята роля той непрекъснато губи частички от нея... а равносметката е – кой ще си изиграе ролята и накрая ще остане с повече добро, но за какво говорим – ако е така, то накрая на представлението доброто е останало в милиярди пъти по-малко от началото на постановката.
И понеже винаги има най-малко две гледни точки, в заключение ще кажа, че животът е много лесен и за да се избегнат повечето усложнения човек трябва да бъде самия себе си, а отделен въпрос е доколко всеки е способен да се себепознае за да бъде него си и да може реално да прецени кой е.
Когато говорим за човека, за живота, за ролята на човека в живота, за живота на отделната личност и пр., в нашето съзнание изникват множество въпроси, чиито отговори не винаги успяваме да намерим. На всички ни е ясно, че човешкият живот е много сложен и в същността си е изпълнен с множество ситуации, пред които хората се изправят ежедневно. Но интересното е, че начинът, по който всеки отделен индивид се справя или не с разнообразието от ситуации, е различен и обикновено е селектиран от няколко варианта, като последният се оказва най-изгоден. Именно тези различни ситуации и начини за тяхното преодоляване превръщат човека в актьор в живота-театър, защото те го карат да приема различни образи и да се вживява в такива роли, които са подходящи за отделните ситуации.
Според Робърт Дал хората играят различни роли и често бързо преминават от една роля в друга. Това е така, защото хората са различни, независимо от това, че всеки човек се стреми към щастието във всички негови измерения. И именно по пътя на този стремеж всеки може да попадне в такива ситуации, в които да му се наложи да се вживее в роля, която не му е толкова присъща. И тайната на успеха се крие точно в това колко бързо ще се адаптира към необходимата роля за дадения момент. Един от най-добрите примери в случая е институцията “училище”. Училището е един добър учебник по “театрално изкуство”, защото, иска ли им се или не, учениците непрекъснато трябва да съгласуват мнението си с това на преподавателите, а това от своя страна предполага честото преминаване в роля, която да се харесва на лицето, даващо оценка на познанията и уменията по дадена учебна дисциплина на учениците. Но далеч не само училището изпитва човешките актьорски умения. Всеки човек има по няколко роли, които обикновено сам избира в своя живот. Човекът е един на работното си място, друг е сред приятелите си и е коренно различен в семейна обстановка. Преминаването от една роля в друга се състои в преминаването на даден човек от една среда в друга, от едно обкръжение в друго, от една ситуация в друга, защото както самите хора са уникални сами по себе си, така и взаимоотношенията с всеки отделен индивид е уникално. Трудно е на базата на някакви минали или настоящи събития и чувства, които най-вероятно ни въздействат по определен начин, да предопределят еднакво поведение към двама различни човека, с които ни свързват горепосочените. В зависимост от характера на човека, с когото комуникираме, такава може да бъде и самата роля, в която ще се вживеем. Множеството от характери предполага и множество роли и именно това множество от роли често затруднява човешкото себепознание, защото трудно може да се установи коя е истинската същност на даден човек, къде и как се чувства като самия себе си, или по друг начин казано – коя е най-истинската му роля.
В този ред на мисли Георг Лихтенберг също е прав, казвайки, че във всеки човек има нещо от всички хора. Колкото и един човек да е различен от останалите, то той не е сам и изолиран, защото човекът е социално животно и живее в общество, изградено от съвкупността на всички хора или по простичко казано и с малко ирония – всичките хора на света живеят на една и съща планета. Съгласието със сентенцията на Лихтенберг произтича от факта, че обикновено изконната връзка на “социалното животно” с неговите себеподобни е предпоставката, която подсъзнателно подтиква човекът да “краде” от другите. Но това съвсем не е престъпление, когато материалната страна на живота изобщо не влиза в употреба в дадени разсъждения. За какво става въпрос – може ли едно птиче веднага след своето излюпване да полети? Човек не се ражда научен, а напротив – цял живот се учи да живее и от това колко неща е постигнал в този негов живот зависи дали правилно е усвоил “занаята на живота”. Но уроци по живеене не съществуват. Всекидневния сблъсък на един индивид с други такива го прави свидетел на други животи, от които често взима пример – лош или добър. Колкото човек по-малко неща е присвоил от останалите и повече сам е изградил, толкова повече той се отличава. Често такива хора са наричани “луди”, но това че те не възприемат по някакъв клиширан и общоприет начин живота съвсем не означава, че са по-лоши хора от останалите. Просто те са успяли да излезнат от зомбираното общество, което унифицира всички – мода, комерсиална музика, обществено мнение, пороци и т.н. Но независимо колко неща са усвоени от другите, винаги трябва да остане и нещо лично собствено, уникално, което да отличава отделните човешки същества.
Животът-театър е сцената, на която хората изиграват живота си. Ако сега някой си спомня крилатата фраза на Шекспир, значи разсъжденията са му тръгнали в правилна посока спрямо моите (“Животът е сцена и ние всички сме актьори”). Независимо в каква роля се вживява човек, той трябва така да я изиграе, че чрез нея да не причинява зло на околните, защото винаги основният стремеж е към присвояване само на добри неща за един от друг. Понякога този стремеж може да се обърне и в своята противоположност, което подсеща за един от основните закони на физиката за енергията, че тя не се губи, а само преминава от едно състояние в друго. Но знае се – хората вярват, че доброто ще възцари и че театралната постановка ще е с “happy end”, затова каквито и роли да има човек, неговата мисия е да запази доброто в тях, а защо не и в себе си?! Дали фразата “невинен и чист по детски” не означава, че човек се ражда с максимум количество доброта, а по време на своята роля той непрекъснато губи частички от нея... а равносметката е – кой ще си изиграе ролята и накрая ще остане с повече добро, но за какво говорим – ако е така, то накрая на представлението доброто е останало в милиярди пъти по-малко от началото на постановката.
И понеже винаги има най-малко две гледни точки, в заключение ще кажа, че животът е много лесен и за да се избегнат повечето усложнения човек трябва да бъде самия себе си, а отделен въпрос е доколко всеки е способен да се себепознае за да бъде него си и да може реално да прецени кой е.
сряда, 18 март 2009 г.
сънят
продължение от 5 март....
Сънят...
Понякога сънят е обхванат от кошмари, от които не можем да се освободим и през деня. Оставаме с гадното чувство за някаква заплаха след тях дори през целия ден. Кога мозъкът ражда кошмари? Отговорът е прост. Когато преживяваме трудни събития, свързани с лоши мисли и чувства през деня, когато сме неспокойни, когато цялото ежедневие е изтъкано от прекалено много стресове. Кошмарът като че ли е едно продължение от деня. Какво иска да ни каже кошмарът? Какво е посланието на собствения ни мозък? С отвратителния кошмар съзнанието ни казва: „Хайде стига! Не виждаш ли, че прекаляваш със злото”. Но нашето твърдоглавие е прословуто. Ние не решаваме проблемите, които водят до кошмари, а търсим вълшебни хапчета, които ни омайват. Нима веществото може да реши проблемите ни? Какво е тогава за нас химикалното въздействие? Временно отлагане на проблемите и влошаване на здравето ни. Не се ли опитваме с хапчето да бъдем лицемери дори към себе си? Като избягаме от проблемите си, кой ли ще ги реши? И ако спрем хапчето, душевната болка отново се появява. А би могло да намалим стресовете, да освободим вътрешното си напрежение. Човек винаги се заплита по странични несъществени неща. И само загубата на време и удължаване на агонията е крайният резултат. Кошмарите са нашият палач. Те като развалена плоча засичат някъде и се връщат назад. Всяка нощ е един малък ужас, който ни събужда изпотени, прави ни уморени на другия ден. Сърцето ни ще изскочи от гърдите, страхът ни е вцепенил и известно време не можем дори да извикаме. После рязкото събуждане ни прави нервни през деня. Кошмарите показват някакъв предел на човешка издръжливост, но свързана със злото. Едно от най-силните ни преживявания е точно по време на кошмарите – някой лош ни преследва или не виждаме изход за нещо в съня, или се давим и нищо не може да ни спаси, или злото ни преследва и ни догонва, или, или....
Кога сънуваме кошмари и как да ги тълкуваме?
Те се появяват, когато имаме проблеми, изпаднали сме в нова или трудна ситуация. Неприятните сънища изразяват най-често вътрешната ни потребност от промяна, за която не сме достатъчно подготвени. Кошмарите могат да бъдат и признак на несигурност. Такова е например видението, което почти всеки от нас е имал насън – пропадане в бездънна пропаст.Въпреки специфичното тълкуване от психолозите, което трябва да е конкретно и съобразено с всеки отделен човек, съществуват и някои общи правила. Например дали в съня си човек действа активно или пасивно – гони или го преследват, успява ли или накрая се проваля. Тези признаци показват степента на готовност за промяна, нагласата за справяне с проблема, т.е. къде трябва да се насочат повече усилия. Ако често в съня си сме гонени, вероятно това е сигнал да проявяваме повече активност в себеизразяването си. Обратното, ако сме прекалено агресивни насън, това ни показва, че трябва да „успокоим топката“. За да сме сигурни в тълкуването, трябва да се абстрахираме от всичко, което сме изживели предишния ден – филми, книги и други събития, които не ни засягат пряко.
Сънят...
Понякога сънят е обхванат от кошмари, от които не можем да се освободим и през деня. Оставаме с гадното чувство за някаква заплаха след тях дори през целия ден. Кога мозъкът ражда кошмари? Отговорът е прост. Когато преживяваме трудни събития, свързани с лоши мисли и чувства през деня, когато сме неспокойни, когато цялото ежедневие е изтъкано от прекалено много стресове. Кошмарът като че ли е едно продължение от деня. Какво иска да ни каже кошмарът? Какво е посланието на собствения ни мозък? С отвратителния кошмар съзнанието ни казва: „Хайде стига! Не виждаш ли, че прекаляваш със злото”. Но нашето твърдоглавие е прословуто. Ние не решаваме проблемите, които водят до кошмари, а търсим вълшебни хапчета, които ни омайват. Нима веществото може да реши проблемите ни? Какво е тогава за нас химикалното въздействие? Временно отлагане на проблемите и влошаване на здравето ни. Не се ли опитваме с хапчето да бъдем лицемери дори към себе си? Като избягаме от проблемите си, кой ли ще ги реши? И ако спрем хапчето, душевната болка отново се появява. А би могло да намалим стресовете, да освободим вътрешното си напрежение. Човек винаги се заплита по странични несъществени неща. И само загубата на време и удължаване на агонията е крайният резултат. Кошмарите са нашият палач. Те като развалена плоча засичат някъде и се връщат назад. Всяка нощ е един малък ужас, който ни събужда изпотени, прави ни уморени на другия ден. Сърцето ни ще изскочи от гърдите, страхът ни е вцепенил и известно време не можем дори да извикаме. После рязкото събуждане ни прави нервни през деня. Кошмарите показват някакъв предел на човешка издръжливост, но свързана със злото. Едно от най-силните ни преживявания е точно по време на кошмарите – някой лош ни преследва или не виждаме изход за нещо в съня, или се давим и нищо не може да ни спаси, или злото ни преследва и ни догонва, или, или....
Кога сънуваме кошмари и как да ги тълкуваме?
Те се появяват, когато имаме проблеми, изпаднали сме в нова или трудна ситуация. Неприятните сънища изразяват най-често вътрешната ни потребност от промяна, за която не сме достатъчно подготвени. Кошмарите могат да бъдат и признак на несигурност. Такова е например видението, което почти всеки от нас е имал насън – пропадане в бездънна пропаст.Въпреки специфичното тълкуване от психолозите, което трябва да е конкретно и съобразено с всеки отделен човек, съществуват и някои общи правила. Например дали в съня си човек действа активно или пасивно – гони или го преследват, успява ли или накрая се проваля. Тези признаци показват степента на готовност за промяна, нагласата за справяне с проблема, т.е. къде трябва да се насочат повече усилия. Ако често в съня си сме гонени, вероятно това е сигнал да проявяваме повече активност в себеизразяването си. Обратното, ако сме прекалено агресивни насън, това ни показва, че трябва да „успокоим топката“. За да сме сигурни в тълкуването, трябва да се абстрахираме от всичко, което сме изживели предишния ден – филми, книги и други събития, които не ни засягат пряко.
сряда, 11 март 2009 г.
родното училище е рокордьор по агресия
Иван Игов: Родното училище е рекордьор по агресия
11 март 2009, в.Стандарт
Децата играят на война. С истински оръжия. Убийствата ни изглеждат много и страшни. А всяка година губим и над 50 малчугани, които пък се самоубиват. Да посегнеш на себе си - това също е агресия. Но насочена навътре. Това обяснява в анализ за в. "Стандарт" психологът Иван Игов.
"Нищо не мога, аз пак не се справям, всичко около мен е скапано!" - така се чувстват децата днес. Агресията всъщност се провокира от неумението да се справиш. Имаш цели, които не можеш и не знаеш как да постигнеш. Това е дефицит в сферата на възпитанието. А за него има много виновници.
На първо място, естествено е семейството. А във всяко трето проблемите се решават с насилие. На улицата агресията също е основният начин за справяне. И за съжаление и медиите, и интернет толерират насилието като модел за подражание. И когато нямаш нужния жизнен опит, правиш най-лесното - копираш. Има ли изход? Да, само институциите трябва да се намесят.
Но не с наказания и забрани.Тоталитарният модел разкрива, че си безпомощен. Не знаеш как да действаш и прилагаш "насилие срещу насилие". А понякога се налага да си обърнеш другата буза - особено, когато става дума за деца.
Какво трябва да направят институциите? На първо място, да сведат насилието в семейството до минимум. Днес децата жертви са невидими. Дори да срещнем такова хлапе, го подминаваме. Защото е чуждо. И докато не разберем, че всяко страдащо дете е "нашето дете", няма да се оправим. Има и друга алтернатива - ако малчуганът не може да получи социални умения в семейството, неговият шанс е в училище. Там е мястото някой да го види, да оцени потенциала му и да го насочи. Агресивните тийнейджъри са онези деца, които не сме забелязали, не сме подпомогнали, не сме възпитали като малки. Но за това трябват специалисти. А учителите просто не са подготвени.Не съществува и психологическо обслужване на образованието. Системата трябва да се промени. И то - бързо. Да се въведат не наказателни принципи за работа с децата, а стимулиращи. От година и половина например ръководя проект, финансиран от УНИЦЕФ - "Училище без насилие". Да, не откриваме топлата вода. Работим по норвежки модел, който се използва в цял свят. Децата сами изграждат правила. И наказания няма. Резултатите са невероятни. И такива модерни практики трябва да се въведат навсякъде - особено в началния курс. Достатъчни са само 3-4 прости стъпки, дори не струват много пари. И няма да глътнат повече от няколко милиона, които лесно ще се спестят от депутатски командировки.
Вместо това от просветното министерство опитват да пробутат безумни закони - като този за училищното образование. Законът допуска дете на 6 години да се наказва с принудителен труд. Това го няма и в талибанските държави! Как може да ти хрумне?! Ако започнем да ги санкционираме по същия начин, по който пияният родител ги пребива вкъщи вечер, с какво се различаваме от него?! Училището се е превърнало в "обучилище". И децата се чувстват все по не на мястото си в него. Да не говорим, че родното училище е рекордьор по агресия. Според последните данни около 25 на сто от учениците във всеки клас са били пряка и косвена жертва на насилие.
И ако нищо не се промени, ще загубим цяло поколение. По време на кризата вече "изпуснахме" едно. И то вече започва да излиза по улиците и да пита: "Абе, какво направихте с нас?!" Какво да им отговорим? И сега искаме да загубим още едно поколение, защото някой си чиновник не иска да си признае, че е профан. Още преди години ние, психолозите, предупредихме - не вземем ли мерки, насилието сред децата ще ескалира. Убийствата ще стават все повече и повече. За съжаление излязохме прави. Най-страшното е, че и по-лошо ще става. Излиза първото осакатено поколение - представете си! Защото не е тайна, че децата, които са били насилници, стават престъпници. Според статистиката 60% от тях по-късно имат проблеми със закона. А 40 на сто стават рецидивисти.
Ние сами си отглеждаме бъдещите престъпници. Раснат пред очите ни, а нехаем.В същото време тръбим, че сме християни. Ходим да палим свещи и да благодарим на Исус, че ни бил спасил. Как ни е спасил? С агресия ли? Тук лъсва парадоксът - това, в което се кълнем, и онова, което правим на практика. Безобразно е! А малчуганите го попиват. И това лицемерие е една от причините за "войната на децата". Защото много години бяхме слепи. И се оставихме идиотите да ни водят. Особено в образованието. Ако някъде има кочина, тя е в МОН. Но сякаш прекалено много се вглеждаме в еврофондовете и забравяме какво се случва с децата. Да, днес ще съсипеш някоя магистрала, но един ден все някой ще я построи. Но ако съсипеш едно поколение, какво следва после?!
11 март 2009, в.Стандарт
Децата играят на война. С истински оръжия. Убийствата ни изглеждат много и страшни. А всяка година губим и над 50 малчугани, които пък се самоубиват. Да посегнеш на себе си - това също е агресия. Но насочена навътре. Това обяснява в анализ за в. "Стандарт" психологът Иван Игов.
"Нищо не мога, аз пак не се справям, всичко около мен е скапано!" - така се чувстват децата днес. Агресията всъщност се провокира от неумението да се справиш. Имаш цели, които не можеш и не знаеш как да постигнеш. Това е дефицит в сферата на възпитанието. А за него има много виновници.
На първо място, естествено е семейството. А във всяко трето проблемите се решават с насилие. На улицата агресията също е основният начин за справяне. И за съжаление и медиите, и интернет толерират насилието като модел за подражание. И когато нямаш нужния жизнен опит, правиш най-лесното - копираш. Има ли изход? Да, само институциите трябва да се намесят.
Но не с наказания и забрани.Тоталитарният модел разкрива, че си безпомощен. Не знаеш как да действаш и прилагаш "насилие срещу насилие". А понякога се налага да си обърнеш другата буза - особено, когато става дума за деца.
Какво трябва да направят институциите? На първо място, да сведат насилието в семейството до минимум. Днес децата жертви са невидими. Дори да срещнем такова хлапе, го подминаваме. Защото е чуждо. И докато не разберем, че всяко страдащо дете е "нашето дете", няма да се оправим. Има и друга алтернатива - ако малчуганът не може да получи социални умения в семейството, неговият шанс е в училище. Там е мястото някой да го види, да оцени потенциала му и да го насочи. Агресивните тийнейджъри са онези деца, които не сме забелязали, не сме подпомогнали, не сме възпитали като малки. Но за това трябват специалисти. А учителите просто не са подготвени.Не съществува и психологическо обслужване на образованието. Системата трябва да се промени. И то - бързо. Да се въведат не наказателни принципи за работа с децата, а стимулиращи. От година и половина например ръководя проект, финансиран от УНИЦЕФ - "Училище без насилие". Да, не откриваме топлата вода. Работим по норвежки модел, който се използва в цял свят. Децата сами изграждат правила. И наказания няма. Резултатите са невероятни. И такива модерни практики трябва да се въведат навсякъде - особено в началния курс. Достатъчни са само 3-4 прости стъпки, дори не струват много пари. И няма да глътнат повече от няколко милиона, които лесно ще се спестят от депутатски командировки.
Вместо това от просветното министерство опитват да пробутат безумни закони - като този за училищното образование. Законът допуска дете на 6 години да се наказва с принудителен труд. Това го няма и в талибанските държави! Как може да ти хрумне?! Ако започнем да ги санкционираме по същия начин, по който пияният родител ги пребива вкъщи вечер, с какво се различаваме от него?! Училището се е превърнало в "обучилище". И децата се чувстват все по не на мястото си в него. Да не говорим, че родното училище е рекордьор по агресия. Според последните данни около 25 на сто от учениците във всеки клас са били пряка и косвена жертва на насилие.
И ако нищо не се промени, ще загубим цяло поколение. По време на кризата вече "изпуснахме" едно. И то вече започва да излиза по улиците и да пита: "Абе, какво направихте с нас?!" Какво да им отговорим? И сега искаме да загубим още едно поколение, защото някой си чиновник не иска да си признае, че е профан. Още преди години ние, психолозите, предупредихме - не вземем ли мерки, насилието сред децата ще ескалира. Убийствата ще стават все повече и повече. За съжаление излязохме прави. Най-страшното е, че и по-лошо ще става. Излиза първото осакатено поколение - представете си! Защото не е тайна, че децата, които са били насилници, стават престъпници. Според статистиката 60% от тях по-късно имат проблеми със закона. А 40 на сто стават рецидивисти.
Ние сами си отглеждаме бъдещите престъпници. Раснат пред очите ни, а нехаем.В същото време тръбим, че сме християни. Ходим да палим свещи и да благодарим на Исус, че ни бил спасил. Как ни е спасил? С агресия ли? Тук лъсва парадоксът - това, в което се кълнем, и онова, което правим на практика. Безобразно е! А малчуганите го попиват. И това лицемерие е една от причините за "войната на децата". Защото много години бяхме слепи. И се оставихме идиотите да ни водят. Особено в образованието. Ако някъде има кочина, тя е в МОН. Но сякаш прекалено много се вглеждаме в еврофондовете и забравяме какво се случва с децата. Да, днес ще съсипеш някоя магистрала, но един ден все някой ще я построи. Но ако съсипеш едно поколение, какво следва после?!
четвъртък, 5 март 2009 г.
физически изменения по време на съня
продължение от 25 февруари....
Физически изменения по време на съня
Несъмнено докато спим в нас настъпват множество процеси, както физически, така и психически. Тези изменения са причина за част от сънищата и кошмарите ни. Нека разгледаме класическия пример на усещането, че падаме, подхлъзвайки се на ръба на тротоара или че пропускаме стъпало, чувство, което ни кара да се събудим, подскачайки. Този сън, който се явява в първите фази на спането, се дължи на рефлекс, предизвикваш рязко свиване на мускулите, наречено „миоклонично сътресение". Усещането за пропадане, което в никакъв случай не трябва да се бърка с усещането за летене или безтегловност, също се явява във фазата на лекия сън. То се дължи на умствените процеси по време на прехода между съня и будното състояние, в който се намираме в този момент.
Усещането, че виждаме да блясва светкавица, че чуваме някаква експлозия или че изпитваме чувството, че главата ни ще се пръсне, всички те. доста често срещани, също се дължат на физически причини. В действителност, изглежда известно количество статична енергия се натрупва в най-големите ни мускули, най-вече тези на крайниците. Понякога тази електрическа енергия се освобождава вътре в тялото ни, предизвиквайки нещо като електрически шок, който ни разтърсва, пронизвайки ни от тялото към тилната област на мозъка. Колкото и изненадващо да е това неочаквано освобождаване на енергия, вече е установено, че то може да има неоспорими лечебни свойства.
Понякога, докато спим, изпитваме крайно неприятното усещане, че се парализираме, чувство, което изобщо не е сън или плод на чисто въображение. Напротив, то е съвсем реално. В действителност, докато спим. рефлексите на крайниците ни напълно изчезват и ние ставаме буквално неспособни да направим каквото и да било движение. Когато този фактор се прибави към даден сън, обикновено се получава история, в която се виждаме преследвани, но сме неспособни да помръднем!
Ако се заслушате в ритъма на дишане на заспало дете, ще забележите, че от време на време то спира да диша за няколко секунди, което би могло да се стори цяла вечност на разтревожената майка. Това временно прекъсване на дишането, което се нарича апнея, е често срещано явление при новородените и бебетата - при някои възрастни то се запазва до дълбока старост. Преждевременно родените са особено податливи на това явление - често, веднага след тяхното раждане, в ковьоза се инсталира електрическа система за контрол, която пуска в действие звуков сигнал веднага щом дишането спре. Тогава, за да се възстанови отново процесът на дишане, е достатъчно само да тупнете леко бебето с ръка!
Често в сънищата ни се задействат външни и вътрешни стимули, недостатъчни да ни събудят. В състояние на сън, нашият мозък проявява невероятна находчивост, за да долови всички външни шумове и вътрешни физически нарушения в тялото ни и да ги вплете в историята на съня.
Що се отнася до вътрешните фактори и подбуди, достатъчно е да си припомним предупрежденията на нашите баби, които ни съветват да не ядем сирене късно вечер, защото това предизвикало кошмари. Действително похапването късно вечерта, независимо дали е сирене или не, може да предизвика у някои хора известни стомашни разстройства. Така почувстваното неразположение служи като предупреждение за сънуващия, да не прави повече това, в противен случай, кошмарите предизвикани от стомашното претоварване ще го измъчват отново.
Острата болка ни буди, за да се погрижим да я успокоим, докато ако е постоянна и тъпа тя може да породи сън, в който ще ни се предложи лек за изцелението.
следва продължение....
Физически изменения по време на съня
Несъмнено докато спим в нас настъпват множество процеси, както физически, така и психически. Тези изменения са причина за част от сънищата и кошмарите ни. Нека разгледаме класическия пример на усещането, че падаме, подхлъзвайки се на ръба на тротоара или че пропускаме стъпало, чувство, което ни кара да се събудим, подскачайки. Този сън, който се явява в първите фази на спането, се дължи на рефлекс, предизвикваш рязко свиване на мускулите, наречено „миоклонично сътресение". Усещането за пропадане, което в никакъв случай не трябва да се бърка с усещането за летене или безтегловност, също се явява във фазата на лекия сън. То се дължи на умствените процеси по време на прехода между съня и будното състояние, в който се намираме в този момент.
Усещането, че виждаме да блясва светкавица, че чуваме някаква експлозия или че изпитваме чувството, че главата ни ще се пръсне, всички те. доста често срещани, също се дължат на физически причини. В действителност, изглежда известно количество статична енергия се натрупва в най-големите ни мускули, най-вече тези на крайниците. Понякога тази електрическа енергия се освобождава вътре в тялото ни, предизвиквайки нещо като електрически шок, който ни разтърсва, пронизвайки ни от тялото към тилната област на мозъка. Колкото и изненадващо да е това неочаквано освобождаване на енергия, вече е установено, че то може да има неоспорими лечебни свойства.
Понякога, докато спим, изпитваме крайно неприятното усещане, че се парализираме, чувство, което изобщо не е сън или плод на чисто въображение. Напротив, то е съвсем реално. В действителност, докато спим. рефлексите на крайниците ни напълно изчезват и ние ставаме буквално неспособни да направим каквото и да било движение. Когато този фактор се прибави към даден сън, обикновено се получава история, в която се виждаме преследвани, но сме неспособни да помръднем!
Ако се заслушате в ритъма на дишане на заспало дете, ще забележите, че от време на време то спира да диша за няколко секунди, което би могло да се стори цяла вечност на разтревожената майка. Това временно прекъсване на дишането, което се нарича апнея, е често срещано явление при новородените и бебетата - при някои възрастни то се запазва до дълбока старост. Преждевременно родените са особено податливи на това явление - често, веднага след тяхното раждане, в ковьоза се инсталира електрическа система за контрол, която пуска в действие звуков сигнал веднага щом дишането спре. Тогава, за да се възстанови отново процесът на дишане, е достатъчно само да тупнете леко бебето с ръка!
Често в сънищата ни се задействат външни и вътрешни стимули, недостатъчни да ни събудят. В състояние на сън, нашият мозък проявява невероятна находчивост, за да долови всички външни шумове и вътрешни физически нарушения в тялото ни и да ги вплете в историята на съня.
Що се отнася до вътрешните фактори и подбуди, достатъчно е да си припомним предупрежденията на нашите баби, които ни съветват да не ядем сирене късно вечер, защото това предизвикало кошмари. Действително похапването късно вечерта, независимо дали е сирене или не, може да предизвика у някои хора известни стомашни разстройства. Така почувстваното неразположение служи като предупреждение за сънуващия, да не прави повече това, в противен случай, кошмарите предизвикани от стомашното претоварване ще го измъчват отново.
Острата болка ни буди, за да се погрижим да я успокоим, докато ако е постоянна и тъпа тя може да породи сън, в който ще ни се предложи лек за изцелението.
следва продължение....
събота, 28 февруари 2009 г.
любовта - отговорът на проблема за човешкото съществуване
Любовта - отговорът на проблема за човешкото съществуване
Ерих Фром (1900-1980) е един от най-големите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки. Опирайки се на идеите на психоанализата, екзистенциализма, той се стреми да разреши основните противоречия на човешкото съществуване. Изход от кризата на съвременната цивилизация той вижда в създаването на “здраво общество”, основано на принципите и ценностите на хуманистичната етика. Любовта към човека е темата, която се намира в центъра на социално-философската концепция на Фром. Тази концепция той развива в своята книга “Изкуството да обичаш”(1956), която в продължение на много години е бестселър и е преведена на 25 езика, включително китайски, корейски, индонезийски, исландски. На английски език книгата е преиздавана няколко пъти, а тиражите й надхвърлят 5 милиона екземпляра.Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Тя иска да убеди читателя, че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост. Удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без искрено смирение, без смелост, вяра и дисциплина.Поради тази причина Фром съвсем основателно поставя въпроса “Изкуство ли е любовта?”. И отговорът му е положителен, въпреки мнението на повечето хора, че няма какво повече да научат за любовта. Според Фром тази странна нагласа се дължи на няколко предпоставки, които поотделно или в съчетание я поддържат:
1.) Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат и да са способни на любов. Главният въпрос за тях е как да получат любов и как да станат привлекателни за околните, смятайки, че това може да се постигне чрез грижи за външния вид, добри обноски, вежливост, богатство, власт и т.н
2.) Смята се, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Повечето хора мислят, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящия обект, когото да обичаш и който да те обича. В съвременното общество “любовта” е сделка, чувството за влюбване се развива обичайно само по отношение на такива човешки качества (популярни и търсени на пазара за личности), които са в обхвата на собствените възможности за размяна.
3.) Първоначалното преживяване за “влюбване” се смесва с постоянното състояние да бъдеш влюбен, с “пребъдването” в любовта. Но уви, първоначалната еуфория и върховно щастие, предизвикани от срутването на преградите и внезапната близост между двама чужди един на друг души, скоро отстъпват място на разочарованията и взаимното отегчение, които настъпват в процеса на взаимно опознаване. Но в началото те не знаят всичко това и приемат своята “лудост” един по друг като доказателство за силата на своята любов, докато всъщност това доказва единствено степента на дотогавашната им самота.
Преобладаващата представа за любовта е, че да обичаш е най-лесното нещо, въпреки множеството доказателства за противното. “Надали има някоя друга дейност, някое друго начинание, което да започва с такива огромни надежди и очаквания, ала при все това да се проваля толкова често като любовта” И има само един адекватен начин за преодоляване провала на любовта – да се изследват причините за този провал и да се изясни значението на любовта. Първата стъпка за това е да осъзнаем, че любовта е изкуство – ако искаме да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство, например музиката, живописта, дърводелството, медицината. Това се постига чрез овладяването на теорията и усъвършенстването на практиката – а усъвършенстването трябва да бъде висш приоритет и нищо в света да не се поставя над изкуството. Може би именно това е отговорът на въпроса защо, въпреки множеството провали, малцина се опитват да усвоят изкуство да обичат – защото въпреки дълбоко вкоренения копнеж за любов, почти всичко останало се смята за по-важно от любовта – успехът, престижът, парите, властта. Почти цялата енергия използваме, за да научим как да постигаме тези цели, и почти никаква – да изучим изкуството на обичането. Въпреки това, Фром си поставя целта да ни помогне да го направим, разглеждайки и обсъждайки теорията и практиката на любовта.
„Всички ние изпълняваме задачи, предписани от цялостната организационна структура – с предписана скорост и по предписан начин. Дори чувствата са предписани: ведрост, толерантност, надеждност, амбиция и сговорчивост. Също така рутинизирани са забавленията, макар и не по толкова драстичен начин. Книгите се подбират от читателски клубове, филмите – от собствениците на филмови студиа и киносалони, които заплащат рекламите; останалото също е стандартизирано: неделната разходка с колата, гледането на телевизия, играта на карти, социалните събирания. От раждането до смъртта, от понеделник до понеделник, от сутрин до вечер – вдсички дейности са рутинизарин и отнапред създадени. Как попадналият в тази мрежа на рутината да не забрави, че е човек, уникален индивид, комуто е даден сам този единствен шанс да живее, с надежди и разочарования, със скръб и страх, с копнеж за любов и с ужаса от нищото и отделеността?” – пита Фром и звучи смайващо съвременно, въпреки половинвековната давност на думите му.
Любовта е действена сила в човека, сила, която срутва преградите между хората, съединява ги един с друг, любовта кара човека да превъзмогне чувството си на изолираност и отделеност, позволявайки му да бъде самият той, да съхрани своята цялостност. При любовта е налице парадоксът, че две същества стават едно цяло, обаче си остават две. Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.
Най-важната област на даване обаче не е материалното, а собствено човешкото царство. Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си искрица, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност, засилвайки собствената си жизнеспособност. Човек не дава, за да получи; самото даване е висша радост. Но давайки, човек не може да не пробуди за живот нещо у другия, и пробуденото за живот се връща обратно при него; даваш ли от сърце, със сигурност ще бъдеш овъзмезден. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали.
Любовта е такова състояние, при което не можеш да бъдеш щастлив ако не е щастлив и твоя любим.
Ерих Фром (1900-1980) е един от най-големите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки. Опирайки се на идеите на психоанализата, екзистенциализма, той се стреми да разреши основните противоречия на човешкото съществуване. Изход от кризата на съвременната цивилизация той вижда в създаването на “здраво общество”, основано на принципите и ценностите на хуманистичната етика. Любовта към човека е темата, която се намира в центъра на социално-философската концепция на Фром. Тази концепция той развива в своята книга “Изкуството да обичаш”(1956), която в продължение на много години е бестселър и е преведена на 25 езика, включително китайски, корейски, индонезийски, исландски. На английски език книгата е преиздавана няколко пъти, а тиражите й надхвърлят 5 милиона екземпляра.Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Тя иска да убеди читателя, че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост. Удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без искрено смирение, без смелост, вяра и дисциплина.Поради тази причина Фром съвсем основателно поставя въпроса “Изкуство ли е любовта?”. И отговорът му е положителен, въпреки мнението на повечето хора, че няма какво повече да научат за любовта. Според Фром тази странна нагласа се дължи на няколко предпоставки, които поотделно или в съчетание я поддържат:
1.) Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат и да са способни на любов. Главният въпрос за тях е как да получат любов и как да станат привлекателни за околните, смятайки, че това може да се постигне чрез грижи за външния вид, добри обноски, вежливост, богатство, власт и т.н
2.) Смята се, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Повечето хора мислят, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящия обект, когото да обичаш и който да те обича. В съвременното общество “любовта” е сделка, чувството за влюбване се развива обичайно само по отношение на такива човешки качества (популярни и търсени на пазара за личности), които са в обхвата на собствените възможности за размяна.
3.) Първоначалното преживяване за “влюбване” се смесва с постоянното състояние да бъдеш влюбен, с “пребъдването” в любовта. Но уви, първоначалната еуфория и върховно щастие, предизвикани от срутването на преградите и внезапната близост между двама чужди един на друг души, скоро отстъпват място на разочарованията и взаимното отегчение, които настъпват в процеса на взаимно опознаване. Но в началото те не знаят всичко това и приемат своята “лудост” един по друг като доказателство за силата на своята любов, докато всъщност това доказва единствено степента на дотогавашната им самота.
Преобладаващата представа за любовта е, че да обичаш е най-лесното нещо, въпреки множеството доказателства за противното. “Надали има някоя друга дейност, някое друго начинание, което да започва с такива огромни надежди и очаквания, ала при все това да се проваля толкова често като любовта” И има само един адекватен начин за преодоляване провала на любовта – да се изследват причините за този провал и да се изясни значението на любовта. Първата стъпка за това е да осъзнаем, че любовта е изкуство – ако искаме да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство, например музиката, живописта, дърводелството, медицината. Това се постига чрез овладяването на теорията и усъвършенстването на практиката – а усъвършенстването трябва да бъде висш приоритет и нищо в света да не се поставя над изкуството. Може би именно това е отговорът на въпроса защо, въпреки множеството провали, малцина се опитват да усвоят изкуство да обичат – защото въпреки дълбоко вкоренения копнеж за любов, почти всичко останало се смята за по-важно от любовта – успехът, престижът, парите, властта. Почти цялата енергия използваме, за да научим как да постигаме тези цели, и почти никаква – да изучим изкуството на обичането. Въпреки това, Фром си поставя целта да ни помогне да го направим, разглеждайки и обсъждайки теорията и практиката на любовта.
„Всички ние изпълняваме задачи, предписани от цялостната организационна структура – с предписана скорост и по предписан начин. Дори чувствата са предписани: ведрост, толерантност, надеждност, амбиция и сговорчивост. Също така рутинизирани са забавленията, макар и не по толкова драстичен начин. Книгите се подбират от читателски клубове, филмите – от собствениците на филмови студиа и киносалони, които заплащат рекламите; останалото също е стандартизирано: неделната разходка с колата, гледането на телевизия, играта на карти, социалните събирания. От раждането до смъртта, от понеделник до понеделник, от сутрин до вечер – вдсички дейности са рутинизарин и отнапред създадени. Как попадналият в тази мрежа на рутината да не забрави, че е човек, уникален индивид, комуто е даден сам този единствен шанс да живее, с надежди и разочарования, със скръб и страх, с копнеж за любов и с ужаса от нищото и отделеността?” – пита Фром и звучи смайващо съвременно, въпреки половинвековната давност на думите му.
Любовта е действена сила в човека, сила, която срутва преградите между хората, съединява ги един с друг, любовта кара човека да превъзмогне чувството си на изолираност и отделеност, позволявайки му да бъде самият той, да съхрани своята цялостност. При любовта е налице парадоксът, че две същества стават едно цяло, обаче си остават две. Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.
Най-важната област на даване обаче не е материалното, а собствено човешкото царство. Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си искрица, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност, засилвайки собствената си жизнеспособност. Човек не дава, за да получи; самото даване е висша радост. Но давайки, човек не може да не пробуди за живот нещо у другия, и пробуденото за живот се връща обратно при него; даваш ли от сърце, със сигурност ще бъдеш овъзмезден. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали.
Любовта е такова състояние, при което не можеш да бъдеш щастлив ако не е щастлив и твоя любим.
привличането: защо хората се харесват
Привличането: защо хората се харесват?
Какво знаем за факторите, които стават причина един човек да хареса друг човек? Почти сигурно е, че този въпрос съществува още от древни времена. Първият любител социален психолог, който вероятно е живял в пещера, несъмнено се е питал какво да направи, за да накара човека от някоя съседна пещера да го харесва повече или да го мрази по-малко — или поне да го накара да не го удря с тоягата по главата. Вероятно той е оголвал зъбите си, за да покаже на съседа си, че има работа с як човек, който би могъл да отхапе парче месо от крака му, ако съседът се държи агресивно. За щастие този прост жест е оказал въздействие и оголването на зъбите, днес наричано усмивка, постепенно се е развило в социална условност — в начин да убедим хората да не ни причиняват зло, а може би дори да ни обичат. Чарлз Дарвин разглежда по интересен начин това явление в малка книжка, озаглавена „За изразяване на чувства при хората н животните".
Няколко хиляди години по-късно хората все още разсъждават кои са факторите, определящи привличането — как да направим така, че човекът от съседния чин, съседната сграда или съседната държава да ни харесва повече или поне да не ни унижава, или да не се опитва да ни унищожи. Какво знаем за причините, пораждащи привличането между хората? Когато питам моите приятели защо харесват едни от познатите си повече от други, получавам най-различни отговори. Най-типичните отговори са, че хората харесват най-много:
1) тези, чиито убеждения и интереси са сходни с техните собствени;
2) тези, които притежават известни умения, способности, с други думи хора, които са компетентни;
3) тези, които притежават някои приятни или „достойни за възхищение” качества като лоялност, мъдрост, честност и доброта;
4) тези, които също ги харесват;
1) тези, чиито убеждения и интереси са сходни с техните собствени;
2) тези, които притежават известни умения, способности, с други думи хора, които са компетентни;
3) тези, които притежават някои приятни или „достойни за възхищение” качества като лоялност, мъдрост, честност и доброта;
4) тези, които също ги харесват;
Тези причини са логични. Те съответстват и на съветите, които Дейл Карнеги дава в книга, чието заглавие ,,Как да печелим приятели и влияем на хората" навява мисълта за безстрастна манипулация. Въпреки манипулативното си заглавие тази книга с рецепти за междуличностните отношения, изглежда, е била точно това, от което хората са имали нужда: тя става един от бестселърите на всички времена. Не само склонните към конформизъм американци търсеха прости формули, за да печелят симпатиите на хората: книгата бе преведена на 35 езика и се четеше жадно в целия свят. Съветът на Карнеги е измамно прост: ако искате някой да ви хареса, бъдете приветлив, дръжте се така, сякаш го харесвате, показвайте интерес към нещата, от които той се интересува, раздавайте щедро похвали и бъдете любезен.
Вярно ли е това? Резултатна ли е тази тактика? В известна степен тя дава резултат. Съществуват данни от добре контролирани лабораторни експерименти, които сочат, че ние харесваме хора с приятен характер повече от онези, които имат неприятен характер; тези, които се съгласяват с нас, харесваме повече от онези, които не се съгласяват; тези, които ни харесват, харесваме повече от онези, които не ни харесват; хората, които са готови да сътрудничат с нас, харесваме повече от хората, които се състезават с нас; хората, които ни хвалят, харесваме повече от онези, които ни критикуват, и т. н. Тези страни на междуличностното привличане могат да се обединят в едно широко обобщение: харесваме хората, чието поведение ни предлага максимална награда на минимална цена.
сряда, 25 февруари 2009 г.
какво представлява сънят
Какво представлява сънят
Многобройните опити да се разбере естеството на съня и на мозъчната дейност завършват с оприличаването им с различни уреди като радио, телефон, телевизор и накрая, в днешно време, с компютър. Някои съвременни изследователи твърдят, че ние „сме на линия" през 2/3 от нашето време. Така че докато спим нашият мозък не се намира в покой, а пo-скоро, подобно на основната контролна единица в мощна система, той се заема да подбира и да слага ред в събитията от деня. За тези теоретици сънищата са останки от сортирането, извършвано от нашия мозък. Дори и да допуснем, че тази теория е правилна, очевидно тя отчита само част от понятието сън и е необходимо много повече от аналогии с изобретения, изфабрикувани от човека, за да обхванем истината в цялостта й. При все това, действително понякога се събуждаме на сутринта и откриваме, че през нощта проблемите ни са избледнели или дори че са намерили своето решение, а понякога и че сме били осенени от оригинални идеи и решения. Възможно е тези резултати да се дължат на положените умствени усилия, напомнящи класирането на данни от компютър. Все пак спомените от миналото не са заличени, за разлика от онова, което става, когато компютърът редовно „чисти" паметта си, за да отвори място за новите данни. Без никакво съмнение, сънят е мощен регенератор на енергия, макар и да действа по различен начин от онова, което някога се е смятало. Енергията, която натрупваме но време на сън, е различна по характер от тази, която складираме благодарение на поетата храна или на физическа отмора и притежава способността да ни лекува и възстановява както физически, така и умствено.
очаквай продължение.....
Многобройните опити да се разбере естеството на съня и на мозъчната дейност завършват с оприличаването им с различни уреди като радио, телефон, телевизор и накрая, в днешно време, с компютър. Някои съвременни изследователи твърдят, че ние „сме на линия" през 2/3 от нашето време. Така че докато спим нашият мозък не се намира в покой, а пo-скоро, подобно на основната контролна единица в мощна система, той се заема да подбира и да слага ред в събитията от деня. За тези теоретици сънищата са останки от сортирането, извършвано от нашия мозък. Дори и да допуснем, че тази теория е правилна, очевидно тя отчита само част от понятието сън и е необходимо много повече от аналогии с изобретения, изфабрикувани от човека, за да обхванем истината в цялостта й. При все това, действително понякога се събуждаме на сутринта и откриваме, че през нощта проблемите ни са избледнели или дори че са намерили своето решение, а понякога и че сме били осенени от оригинални идеи и решения. Възможно е тези резултати да се дължат на положените умствени усилия, напомнящи класирането на данни от компютър. Все пак спомените от миналото не са заличени, за разлика от онова, което става, когато компютърът редовно „чисти" паметта си, за да отвори място за новите данни. Без никакво съмнение, сънят е мощен регенератор на енергия, макар и да действа по различен начин от онова, което някога се е смятало. Енергията, която натрупваме но време на сън, е различна по характер от тази, която складираме благодарение на поетата храна или на физическа отмора и притежава способността да ни лекува и възстановява както физически, така и умствено.
очаквай продължение.....
кои фактори обуславят агресията
Кои фактори обуславят агресията
Детето
Конкретният темперамент на детето и вече усвоените от него социални умения имат определящо значение за способността му да се справи с агресията в себе си и околните. Темпераментът (или характерът) е тази част от личността, за която се приема, че е генетично обусловена. Докато децата са още малки, те проявят три основни типа характери – лесен и податлив (за щастие, най-често срещан), страхлив и чувствителен и раздразнителен и труден. За да избере работещия подход към детето си, всеки родител трябва да е наясно с характера, пред който се изправя.
Семейството
Нивото на стрес и съотношението на положителни и отрицателни моменти в отношенията в семейството влияят на процеса на „научаване” на агресията. Децата, независимо от вродените черти на характера си, копират поведението на възрастните около себе си, наблюдават и имитират начина, по който родителите им овладяват гнева и раздразнението си.
Обкръжението
Някои проучвания твърдят, че в детската ясла (градина и по-късно училище) са налице предпоставки за чести прояви на агресия. Например: доказано е, че високата температура и/или препълнените с деца помещения повишават нивото на агресия сред дребосъците.
Културата
Днес децата неизбежно са подложени на влиянието на различните медии. Моделите на поведение, които виждат по телевизията (понякога дори в детските предавания), нерядко показват „решаване” на проблем чрез физическо насилие. В детското съзнание властват оръжията на покемони и съвсем естествено те погрешно приемат, че „оръжието” е най-сигурният начин за защита и получаване на исканото.
Как изглежда детската агресия на различни възрасти
До 1-годишна възраст
Най-честите прояви на агресия при бебетата са две – прекомерен плач и хапане. Плачът е един от основните (и най-често практикуван) начин на бебето да говори с вас. Чрез него то ви казва, че се нуждае от нещо или не е доволно от друго. Ролята на родителя е да разбере от какво се нуждае дребосъкът и да му го осигури, преди недоволството му да е достигнало нездравословни размери.
До 2-годишна възраст
При 2-годишните дребосъци агресията най-често се появява, когато стане въпрос за играчки. За възрастните реакцията изглежда като сбиване, но всъщност детето се учи да защитава и отстоява своето – никой не твърди, че това е правилният начин, но в даден момент е единственият, който детето знае и може да приложи. Понякога то дори не може да каже: „Хайде да играем!”, а просто грабва чуждата играчка. Контролирането на подобни случки чрез силата на родителя или посредством наказание не учи детето на нищо добро, а в добавка го предизвиква да обмисля начини „да си го върне” следващия път. По-резултатната реакция е просто да отделите и разсеете детето от ситуацията, предизвикваща агресията му.
Хапането като агресия. Хапането се появява при малките деца обикновено когато им никнат зъбките или (колкото и да е чудно) когато искат да проявят любовта и привързаността си. Много е вероятно малкото ви съкровище просто да иска да ви целуне, но понеже не знае как, то хапе. Уместната родителска реакция би било спокойното, но ясно обяснение: „Не бива да хапеш – така боли!”. Когато хапането се случва между малчугани, те трябва веднага да бъдат отделени един от друг със същото обяснение.Никога не хапете детето в отговор, надявайки се така да му покажете какво ви е причинило – детето още няма съзнание за това, че вие имате чувства, различни от неговите. Дребосъкът не само няма да разбере посланието ви, но и ще се уплаши от агресията, която вижда във вас. Ако извикате от болка, отново ще уплашите детето, което още дори не познава чувството за вина и нуждата от извинение.
От 2- до 5-годишна възраст
На тази възраст и при проява на достатъчно разбиране, в повечето случаи родителите забелязват намаляване на агресията в поведението на децата си. Едно от най-съществените обяснения на това подобрение е вече усвоената способност за общуване и изразяване на мисли, чувства и потребности. От полза за вас и вашето спокойствие ще е да знаете какво да очаквате на този етап от развитието на детето си. Така ще сте по-склонни да проявите разбиране.
На тази възраст детето все още е убедено, че всичко и всички „се въртят около него” и няма съзнанието, че съществува и друга гледна точка.
Малките децата са на принципа всичко или нищо. Те не могат да разберат, че никой не е „само лош” или „само добър”.
На този етап децата все още не са в състояние да мислят за последствията.
Децата имат нужда от точни и ясни указания как да постъпват в различните ситуации – тези указания трябва да бъдат повтаряни достатъчно често.
Малките деца не са в състояние да различат „измисленото” от „истинското” – всичко, което виждат по телевизията, за тях е истинско и правилно.
Различните деца приемат „знаците” в общуването по различен начин. Възможно е към вашето дете да се приближи друго с идеята за обща игра, а вашият дребосък да възприеме ситуацията като враждебно натрапване, целящо отнемане на играчките му. Дори и да опитате да поясните ситуацията, дребосъкът ще срещне трудности в разбирането й по „вашия” начин – това не е достатъчно основание да се откажете.
Какво можете да направите
Единственият начин малкото дете да надрасне склонността си към агресия е: постоянство, ясни правила (дисциплина) и разбиране от страна на родителите. Децата имат нужда да научат позитивните начини за справяне със спорните ситуации. Родителите и грижещите се за децата са хората, които могат (и трябва) да зададат (и покажат) правилния модел на поведение в една позитивна семейна (и социална) среда. Конкретните стратегии:
Винаги търсете причината, отключила агресията на детето ви. По-важно от конкретната ви реакция е да откриете източника и да го елиминирате.
Когато откриете закономерността в агресивното поведение на детето, предупредете всички, които се грижат за него във ваше отсъствие (в това число и учителките от детската градина).
Обърнете внимание на средата – дали конкретна дейност или подредба в стаята предизвикват раздразнението на детето? Осигурете му достатъчно лично пространство. Ограничете играчките, предполагащи агресия – мечове, саби, пистолети…
Обяснете точно и ясно какво поведение очаквате от детето си – не спирайте да повтаряте изискванията си, докато дребосъкът не ги чуе и не започне да се съобразява с тях. Пред забраните от типа: „Не хапи!”, предпочитайте по-позитивното: „Когато хапеш, причиняваш болка. Ако искаш нещо, по-добре ми кажи!”.
Измислете списък на дейностите, с които може да разсеете детето от негативната ситуация – любима играчка (която винаги е с вас), разходка, „специално” място на детската площадка, рисуване (идеален начин детето да изрази емоциите си, без да навреди никому).
Използвайте близостта си с детето – когато усетите, че „назрява буря”, приближете дребосъка, за да усети сигурността на присъствието ви. Често това е достатъчно, за да успокои страстите, особено ако причината за агресията е усещане за „заплаха”.
Контролирайте детето си. Ако то наранява друго дете, може думите ви да не са достатъчни, за да го спрете. Трябва да отстраните детето си от „жертвата” и внимателно, но категорично да спрете насилието. Вашата роля е да проявите контрола, който на този етап липсва у детето ви. След време то ще е способно да осъществи този контрол само.
Ограничете времето, което детето ви прекарва пред малкия екран, и подбирайте разрешените за него предавания и филми. Отделяйте време заедно да гледате избраните предавания и коментирайте образите – така ще дадете правилна насока на детското възприятие.
Винаги оценявайте по достойнство макар и малкия напредък: „Видях, че се подразни и беше прекрасно, че успя да овладееш гнева си”. За самите вас ще е по-добре да се фокусирате в доброто поведение на детето си, вместо непрекъснато да виждате грешките му.
Обясненията за последствията от агресивното поведение запазете за моментите, когато детето е спокойно – идеалното време за подобни разговори е вечер преди лягане.
Ако никоя от приложените стратегии не дава резултат – консултирайте се с детски психолог.
Детето
Конкретният темперамент на детето и вече усвоените от него социални умения имат определящо значение за способността му да се справи с агресията в себе си и околните. Темпераментът (или характерът) е тази част от личността, за която се приема, че е генетично обусловена. Докато децата са още малки, те проявят три основни типа характери – лесен и податлив (за щастие, най-често срещан), страхлив и чувствителен и раздразнителен и труден. За да избере работещия подход към детето си, всеки родител трябва да е наясно с характера, пред който се изправя.
Семейството
Нивото на стрес и съотношението на положителни и отрицателни моменти в отношенията в семейството влияят на процеса на „научаване” на агресията. Децата, независимо от вродените черти на характера си, копират поведението на възрастните около себе си, наблюдават и имитират начина, по който родителите им овладяват гнева и раздразнението си.
Обкръжението
Някои проучвания твърдят, че в детската ясла (градина и по-късно училище) са налице предпоставки за чести прояви на агресия. Например: доказано е, че високата температура и/или препълнените с деца помещения повишават нивото на агресия сред дребосъците.
Културата
Днес децата неизбежно са подложени на влиянието на различните медии. Моделите на поведение, които виждат по телевизията (понякога дори в детските предавания), нерядко показват „решаване” на проблем чрез физическо насилие. В детското съзнание властват оръжията на покемони и съвсем естествено те погрешно приемат, че „оръжието” е най-сигурният начин за защита и получаване на исканото.
Как изглежда детската агресия на различни възрасти
До 1-годишна възраст
Най-честите прояви на агресия при бебетата са две – прекомерен плач и хапане. Плачът е един от основните (и най-често практикуван) начин на бебето да говори с вас. Чрез него то ви казва, че се нуждае от нещо или не е доволно от друго. Ролята на родителя е да разбере от какво се нуждае дребосъкът и да му го осигури, преди недоволството му да е достигнало нездравословни размери.
До 2-годишна възраст
При 2-годишните дребосъци агресията най-често се появява, когато стане въпрос за играчки. За възрастните реакцията изглежда като сбиване, но всъщност детето се учи да защитава и отстоява своето – никой не твърди, че това е правилният начин, но в даден момент е единственият, който детето знае и може да приложи. Понякога то дори не може да каже: „Хайде да играем!”, а просто грабва чуждата играчка. Контролирането на подобни случки чрез силата на родителя или посредством наказание не учи детето на нищо добро, а в добавка го предизвиква да обмисля начини „да си го върне” следващия път. По-резултатната реакция е просто да отделите и разсеете детето от ситуацията, предизвикваща агресията му.
Хапането като агресия. Хапането се появява при малките деца обикновено когато им никнат зъбките или (колкото и да е чудно) когато искат да проявят любовта и привързаността си. Много е вероятно малкото ви съкровище просто да иска да ви целуне, но понеже не знае как, то хапе. Уместната родителска реакция би било спокойното, но ясно обяснение: „Не бива да хапеш – така боли!”. Когато хапането се случва между малчугани, те трябва веднага да бъдат отделени един от друг със същото обяснение.Никога не хапете детето в отговор, надявайки се така да му покажете какво ви е причинило – детето още няма съзнание за това, че вие имате чувства, различни от неговите. Дребосъкът не само няма да разбере посланието ви, но и ще се уплаши от агресията, която вижда във вас. Ако извикате от болка, отново ще уплашите детето, което още дори не познава чувството за вина и нуждата от извинение.
От 2- до 5-годишна възраст
На тази възраст и при проява на достатъчно разбиране, в повечето случаи родителите забелязват намаляване на агресията в поведението на децата си. Едно от най-съществените обяснения на това подобрение е вече усвоената способност за общуване и изразяване на мисли, чувства и потребности. От полза за вас и вашето спокойствие ще е да знаете какво да очаквате на този етап от развитието на детето си. Така ще сте по-склонни да проявите разбиране.
На тази възраст детето все още е убедено, че всичко и всички „се въртят около него” и няма съзнанието, че съществува и друга гледна точка.
Малките децата са на принципа всичко или нищо. Те не могат да разберат, че никой не е „само лош” или „само добър”.
На този етап децата все още не са в състояние да мислят за последствията.
Децата имат нужда от точни и ясни указания как да постъпват в различните ситуации – тези указания трябва да бъдат повтаряни достатъчно често.
Малките деца не са в състояние да различат „измисленото” от „истинското” – всичко, което виждат по телевизията, за тях е истинско и правилно.
Различните деца приемат „знаците” в общуването по различен начин. Възможно е към вашето дете да се приближи друго с идеята за обща игра, а вашият дребосък да възприеме ситуацията като враждебно натрапване, целящо отнемане на играчките му. Дори и да опитате да поясните ситуацията, дребосъкът ще срещне трудности в разбирането й по „вашия” начин – това не е достатъчно основание да се откажете.
Какво можете да направите
Единственият начин малкото дете да надрасне склонността си към агресия е: постоянство, ясни правила (дисциплина) и разбиране от страна на родителите. Децата имат нужда да научат позитивните начини за справяне със спорните ситуации. Родителите и грижещите се за децата са хората, които могат (и трябва) да зададат (и покажат) правилния модел на поведение в една позитивна семейна (и социална) среда. Конкретните стратегии:
Винаги търсете причината, отключила агресията на детето ви. По-важно от конкретната ви реакция е да откриете източника и да го елиминирате.
Когато откриете закономерността в агресивното поведение на детето, предупредете всички, които се грижат за него във ваше отсъствие (в това число и учителките от детската градина).
Обърнете внимание на средата – дали конкретна дейност или подредба в стаята предизвикват раздразнението на детето? Осигурете му достатъчно лично пространство. Ограничете играчките, предполагащи агресия – мечове, саби, пистолети…
Обяснете точно и ясно какво поведение очаквате от детето си – не спирайте да повтаряте изискванията си, докато дребосъкът не ги чуе и не започне да се съобразява с тях. Пред забраните от типа: „Не хапи!”, предпочитайте по-позитивното: „Когато хапеш, причиняваш болка. Ако искаш нещо, по-добре ми кажи!”.
Измислете списък на дейностите, с които може да разсеете детето от негативната ситуация – любима играчка (която винаги е с вас), разходка, „специално” място на детската площадка, рисуване (идеален начин детето да изрази емоциите си, без да навреди никому).
Използвайте близостта си с детето – когато усетите, че „назрява буря”, приближете дребосъка, за да усети сигурността на присъствието ви. Често това е достатъчно, за да успокои страстите, особено ако причината за агресията е усещане за „заплаха”.
Контролирайте детето си. Ако то наранява друго дете, може думите ви да не са достатъчни, за да го спрете. Трябва да отстраните детето си от „жертвата” и внимателно, но категорично да спрете насилието. Вашата роля е да проявите контрола, който на този етап липсва у детето ви. След време то ще е способно да осъществи този контрол само.
Ограничете времето, което детето ви прекарва пред малкия екран, и подбирайте разрешените за него предавания и филми. Отделяйте време заедно да гледате избраните предавания и коментирайте образите – така ще дадете правилна насока на детското възприятие.
Винаги оценявайте по достойнство макар и малкия напредък: „Видях, че се подразни и беше прекрасно, че успя да овладееш гнева си”. За самите вас ще е по-добре да се фокусирате в доброто поведение на детето си, вместо непрекъснато да виждате грешките му.
Обясненията за последствията от агресивното поведение запазете за моментите, когато детето е спокойно – идеалното време за подобни разговори е вечер преди лягане.
Ако никоя от приложените стратегии не дава резултат – консултирайте се с детски психолог.
агресията в училищата
АГРЕСИЯТА В УЧИЛИЩАТА
Агресията е заложена в човешкото начало. В случая кои са факторите, които в последните години така са я отприщили в децата? Всеки ден, всеки човек може да даде различен отговор....
Кой всъщност е виновен- технологичният напредък, довел до вманиачаването на децата по игри, в които актовете на насилие не са рядкост, филми, в който героите са пичове, понеже дънят наред и имат модерни джаджи, които в случай, че едно дете ги притежава, пораждат закономерна злоба и завист у другите? Или родителите, които пренасят проблемите си върху децата, които смятат, че някой друг трябва да ги възпитава и които, виждайки поредната новина за детско насилие, си казват "Аууу, ужас. Добре, че моето дете не е такова". Кое точно кара тази агресия да избуи? Не че не я е имало преди, разбира се, че я е имало. Но може би не в такива граници. Или просто не така явно. Лошото е, че не става въпрос само за пощръклели хормони и проблеми на пуберитета. Става въпрос, че деветгодишни деца убиват... Става въпрос за безпрецедентна агресия, жестокост и злоба- искрени, защото децата винаги са искрени... Дали това е плодът на едно болно общество, което толерира законите на джунглата, в което насилието си е нещо нормално, ако не и модерно, общество, в което родителите бият децата, а после децата бият...децата?
Според просветния министър Даниел Вълчев системата за наказания в училищата не е достатъчна: „От много дълго време в училищата няма оценки за поведение, самите видове наказания са твърде съмнителни от гледна точка на ефекта, който постигат. Няма пречка да има оценка за поведение, но по-важното от моя гледна точка, е самата система от стимули и санкции, в частта им – санкции.”
И докато министерството, учителите и родителите взаимно се обвиняват за детската агресия, някое превиващо се от болка в училищния коридор дете, се чуди как да отмъсти на някое друго.
Едни от най-широко разпространените средства за самозащита сред тинейджърите са металните боксове. По пазарските сергии, наред с ловно-рибарските принадлежности, свободно се продават и метални боксове в различни размери и форми, дори и на достъпна цена. За закупуването им не е нужно разрешение, напротив няма никакви ограничения. Въпреки свободната си продажба боксът може да бъде опасно оръжие...
Всеки ден по новините, по вестниците и радиостанциите непрекъснато се споменават случаи с насилие от деца върху деца. Най-скорошен е случая с починалото от побой момче в Студентски град. Хладнокръвно, без думи, с един удар е прекъснат един млад живот...
Детската агресия като бурен започва да пониква все по-често. Корените и не са напълно ясни, но трябва всички да се постараем и да се справим с нея.
Агресията е заложена в човешкото начало. В случая кои са факторите, които в последните години така са я отприщили в децата? Всеки ден, всеки човек може да даде различен отговор....
Кой всъщност е виновен- технологичният напредък, довел до вманиачаването на децата по игри, в които актовете на насилие не са рядкост, филми, в който героите са пичове, понеже дънят наред и имат модерни джаджи, които в случай, че едно дете ги притежава, пораждат закономерна злоба и завист у другите? Или родителите, които пренасят проблемите си върху децата, които смятат, че някой друг трябва да ги възпитава и които, виждайки поредната новина за детско насилие, си казват "Аууу, ужас. Добре, че моето дете не е такова". Кое точно кара тази агресия да избуи? Не че не я е имало преди, разбира се, че я е имало. Но може би не в такива граници. Или просто не така явно. Лошото е, че не става въпрос само за пощръклели хормони и проблеми на пуберитета. Става въпрос, че деветгодишни деца убиват... Става въпрос за безпрецедентна агресия, жестокост и злоба- искрени, защото децата винаги са искрени... Дали това е плодът на едно болно общество, което толерира законите на джунглата, в което насилието си е нещо нормално, ако не и модерно, общество, в което родителите бият децата, а после децата бият...децата?
Според просветния министър Даниел Вълчев системата за наказания в училищата не е достатъчна: „От много дълго време в училищата няма оценки за поведение, самите видове наказания са твърде съмнителни от гледна точка на ефекта, който постигат. Няма пречка да има оценка за поведение, но по-важното от моя гледна точка, е самата система от стимули и санкции, в частта им – санкции.”
И докато министерството, учителите и родителите взаимно се обвиняват за детската агресия, някое превиващо се от болка в училищния коридор дете, се чуди как да отмъсти на някое друго.
Едни от най-широко разпространените средства за самозащита сред тинейджърите са металните боксове. По пазарските сергии, наред с ловно-рибарските принадлежности, свободно се продават и метални боксове в различни размери и форми, дори и на достъпна цена. За закупуването им не е нужно разрешение, напротив няма никакви ограничения. Въпреки свободната си продажба боксът може да бъде опасно оръжие...
Всеки ден по новините, по вестниците и радиостанциите непрекъснато се споменават случаи с насилие от деца върху деца. Най-скорошен е случая с починалото от побой момче в Студентски град. Хладнокръвно, без думи, с един удар е прекъснат един млад живот...
Детската агресия като бурен започва да пониква все по-често. Корените и не са напълно ясни, но трябва всички да се постараем и да се справим с нея.
Абонамент за:
Публикации (Atom)