любовта - отговорът на проблема за човешкото съществуване

Любовта - отговорът на проблема за човешкото съществуване
Ерих Фром (1900-1980) е един от най-големите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки. Опирайки се на идеите на психоанализата, екзистенциализма, той се стреми да разреши основните противоречия на човешкото съществуване. Изход от кризата на съвременната цивилизация той вижда в създаването на “здраво общество”, основано на принципите и ценностите на хуманистичната етика. Любовта към човека е темата, която се намира в центъра на социално-философската концепция на Фром. Тази концепция той развива в своята книга “Изкуството да обичаш”(1956), която в продължение на много години е бестселър и е преведена на 25 езика, включително китайски, корейски, индонезийски, исландски. На английски език книгата е преиздавана няколко пъти, а тиражите й надхвърлят 5 милиона екземпляра.Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Тя иска да убеди читателя, че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост. Удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без искрено смирение, без смелост, вяра и дисциплина.Поради тази причина Фром съвсем основателно поставя въпроса “Изкуство ли е любовта?”. И отговорът му е положителен, въпреки мнението на повечето хора, че няма какво повече да научат за любовта. Според Фром тази странна нагласа се дължи на няколко предпоставки, които поотделно или в съчетание я поддържат:
1.) Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат и да са способни на любов. Главният въпрос за тях е как да получат любов и как да станат привлекателни за околните, смятайки, че това може да се постигне чрез грижи за външния вид, добри обноски, вежливост, богатство, власт и т.н
2.) Смята се, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Повечето хора мислят, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящия обект, когото да обичаш и който да те обича. В съвременното общество “любовта” е сделка, чувството за влюбване се развива обичайно само по отношение на такива човешки качества (популярни и търсени на пазара за личности), които са в обхвата на собствените възможности за размяна.
3.) Първоначалното преживяване за “влюбване” се смесва с постоянното състояние да бъдеш влюбен, с “пребъдването” в любовта. Но уви, първоначалната еуфория и върховно щастие, предизвикани от срутването на преградите и внезапната близост между двама чужди един на друг души, скоро отстъпват място на разочарованията и взаимното отегчение, които настъпват в процеса на взаимно опознаване. Но в началото те не знаят всичко това и приемат своята “лудост” един по друг като доказателство за силата на своята любов, докато всъщност това доказва единствено степента на дотогавашната им самота.
Преобладаващата представа за любовта е, че да обичаш е най-лесното нещо, въпреки множеството доказателства за противното. “Надали има някоя друга дейност, някое друго начинание, което да започва с такива огромни надежди и очаквания, ала при все това да се проваля толкова често като любовта” И има само един адекватен начин за преодоляване провала на любовта – да се изследват причините за този провал и да се изясни значението на любовта. Първата стъпка за това е да осъзнаем, че любовта е изкуство – ако искаме да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство, например музиката, живописта, дърводелството, медицината. Това се постига чрез овладяването на теорията и усъвършенстването на практиката – а усъвършенстването трябва да бъде висш приоритет и нищо в света да не се поставя над изкуството. Може би именно това е отговорът на въпроса защо, въпреки множеството провали, малцина се опитват да усвоят изкуство да обичат – защото въпреки дълбоко вкоренения копнеж за любов, почти всичко останало се смята за по-важно от любовта – успехът, престижът, парите, властта. Почти цялата енергия използваме, за да научим как да постигаме тези цели, и почти никаква – да изучим изкуството на обичането. Въпреки това, Фром си поставя целта да ни помогне да го направим, разглеждайки и обсъждайки теорията и практиката на любовта.
„Всички ние изпълняваме задачи, предписани от цялостната организационна структура – с предписана скорост и по предписан начин. Дори чувствата са предписани: ведрост, толерантност, надеждност, амбиция и сговорчивост. Също така рутинизирани са забавленията, макар и не по толкова драстичен начин. Книгите се подбират от читателски клубове, филмите – от собствениците на филмови студиа и киносалони, които заплащат рекламите; останалото също е стандартизирано: неделната разходка с колата, гледането на телевизия, играта на карти, социалните събирания. От раждането до смъртта, от понеделник до понеделник, от сутрин до вечер – вдсички дейности са рутинизарин и отнапред създадени. Как попадналият в тази мрежа на рутината да не забрави, че е човек, уникален индивид, комуто е даден сам този единствен шанс да живее, с надежди и разочарования, със скръб и страх, с копнеж за любов и с ужаса от нищото и отделеността?” – пита Фром и звучи смайващо съвременно, въпреки половинвековната давност на думите му.
Любовта е действена сила в човека, сила, която срутва преградите между хората, съединява ги един с друг, любовта кара човека да превъзмогне чувството си на изолираност и отделеност, позволявайки му да бъде самият той, да съхрани своята цялостност. При любовта е налице парадоксът, че две същества стават едно цяло, обаче си остават две. Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.
Най-важната област на даване обаче не е материалното, а собствено човешкото царство. Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си искрица, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност, засилвайки собствената си жизнеспособност. Човек не дава, за да получи; самото даване е висша радост. Но давайки, човек не може да не пробуди за живот нещо у другия, и пробуденото за живот се връща обратно при него; даваш ли от сърце, със сигурност ще бъдеш овъзмезден. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали.
Любовта е такова състояние, при което не можеш да бъдеш щастлив ако не е щастлив и твоя любим.