Да бъдеш или да не бъдеш... ЧОВЕК!!!

     В последно време ме преследва натрапчивата мисъл, че все повече и повече полудяваме. Достатъчно е да се поразходиш малко по улиците и ще видиш доста изтрещели хора. Млади и не толкова млади си говорят на глас, откачени шофьори хвърчат по улиците с бясна скорост, деца, които пият течност за чистачки – не се знае защо, да не говорим за все по – често случващите се случаи на самоубийства, включително на цели семейства. Трагедии! А за самозапалванията – пълна лудница. Живеем в постоянен национален траур без да е обявен…

     България е в депресия! Статистиката само потвърждава диагнозата. Преди няколко дни една от социологическите агенции посочи, че имаме рекорден брой самоубийства и пациенти на психиатрични клиники на глава от населението.

     Какви ли са причините? Повечето веднага бихте казали, че хората се побъркват от мизерията, безработицата и несигурността. И бихте сгрешили. Направете бърза справка  с миналото на нашия народ. Само от Освобождението до днес, народът ни е преживял няколко национални катастрофи, няколко войни, икономически, политически и всякакви кризи. 350 хиляди мъже убити през трите войни, огромни маси бежанци, хора без дом, без храна и дрехи. Безработица, епидемии. Никакви гаранции, че ще доживееш утрешния ден. Не много красива картина, нали? Ако се върнем още по – назад, назад е робство…

     Думата ми е, че през тези години не е имало такова масово лудване. По един или друг начин българинът е намирал начин да се справи с всичко. Но не е психясвал! Защо ли? Защото войните, гладът и мизерията се преодоляват. Как обаче да преодолееш  всекидневната, настойчива и разнообразна злоупотреба с последното останало на  мнозина българи – вярата ни! Вярата, че утре ще е по – добре от днес, вярата, че може  да постигнем всичко, вярата в изконните български ценности, вярата в  справедливостта, вярата в църквата и държавата… И тук е моментът да се запитаме, а има ли надежда? Защото останем ли и без надеждите, то животът ни ще е безсмислен.

     Когато си изправен пред отчаянието и страданието надеждата е нещото, което ни        крепи, колкото и малко да е тя. Всеки човек се надява на нещо хубаво, че ще постигне   нещо в живота. Норбеков казва, че надеждата крепи човека, но тя никога за нищо не е   отговорна. Ние сме отговорните. Лошото е, че превръщаме надеждата в илюзия и не   искаме да приемем реалността. Тъпчем на едно място, въртим се в кръг, измъчваме се и   не ни хрумва да опитаме нещо друго, заемаме пасивната роля и бягаме от   отговорността. Надяваме се, че някой или нещо ще ни помогне. Надеждата може да ни   крепи само, когато не бягаме от реалността и поемаме своята отговорност, когато се            доверяваме на себе си.

     У нас се говори и пише всичко. Независимо от висотата на трибуната от парламента до някой жълт вестник можеш да чуеш или прочетеш всичко. Едни ни обещаваха “светло бъдеще”, други, че ще се оправим за 800 дни, трети за 2-3 години и годините ставаха все повече и повече… През последните месеци ни плашат с апокалиптични прогнози – икономически, политически, че дори и природни.

     Истината е, че в света има и добро и зло и обикновено всичко е в равновесие. В човека също има и добро и зло, но той има свободната воля да избира, дали да е добър или лош. Ето защо човек е уникален, защото има избор. Животът ни е белязан от въпроси: Защо съм? Как да живея? Какво да правя? Когато навсякъде около себе си виждаме безумия, когато светът в който живеем не ни дава ориентири, ние трябва сами да чертаем пътя си. Как разбираме днес свободата – отговорност, тежест или възможност да правиш каквото си искаш. За мен свободата е възможност за избор. Защото, когато можеш да избираш, когато имаш право да решаваш ти осъществяваш свободата си. Свободата е способност да кажеш: “Аз Съм…”! Свободата е стремеж да бъдеш Човек!

     А днес можем ли да кажем, че сме независими и до колко сме независими в мисленето си, действията си. Можем ли да кажем, че сами правим своя избор, можем ли с достойнство да заявим: “Аз Съм”! Сега е време в което е по – важно да имаш, от колкото да бъдеш. Сега е време да бягаме от отговорността на свободата.

     Всеки ден ние правим своя морален избор, търсим своята посока. Как да определим ценностите си? Кое е по – важно?

     Нашето нещастие е, че в повечето случаи виждаме само негативното, черното, лошото. Много по – дълго време съществуваме под влияние на нещастия и беди. Мръсотията ни залива от всякъде. Лесно е да се манипулира нещастен човек, лесно е да бъдат управлявани зависимите, несигурните, бедните, подплашените. Ако не се стреснат от глад и люта зима, обяви край на света и готово! Възползвай се от вечния човешки страх, плаши и стряскай, докато хората започнат сами да си говорят!

     Навсякъде по света хората биват манипулирани, за да се превърнат в кротък електорат и добър данъкоплатец. Така управляващите постигат желаното и индивидът става мъничко човече с мънички желания задоволявайки се с все по – малко и по – малко. От древността до днес не сме станали по – мъдри или по – отговорни, май…

     Но въпреки всичко, аз мисля, че народът има своето оръжие в недоверието, вековния си опит и убеждения, във вродения си стремеж към свобода. Народът никога не е безпомощен! Доказва го многовековната ни тежка история.

     Някъде обаче, по пътя ни към демокрация сме скъсали обществения договор с държавата.

     Ние имаме нужда от законите за да бъдем свободни и заедно, за да стане справедливостта видима. Явно не сме готови да разчитаме само на съвестта, като наш нравствен закон, защото съвестта не може да направи от злото добро. Законите обаче нямат никаква сила без хората, които да ги прилагат. Нужен е дълъг и труден процес на мисловна еволюция за да приемем, че законността е в съзнанието ни.

човешкият живот - театърът на реалността

Във всеки човек има нещо от всички хора.Човешкият живот – театърът на реалността
Когато говорим за човека, за живота, за ролята на човека в живота, за живота на отделната личност и пр., в нашето съзнание изникват множество въпроси, чиито отговори не винаги успяваме да намерим. На всички ни е ясно, че човешкият живот е много сложен и в същността си е изпълнен с множество ситуации, пред които хората се изправят ежедневно. Но интересното е, че начинът, по който всеки отделен индивид се справя или не с разнообразието от ситуации, е различен и обикновено е селектиран от няколко варианта, като последният се оказва най-изгоден. Именно тези различни ситуации и начини за тяхното преодоляване превръщат човека в актьор в живота-театър, защото те го карат да приема различни образи и да се вживява в такива роли, които са подходящи за отделните ситуации.
Според Робърт Дал хората играят различни роли и често бързо преминават от една роля в друга. Това е така, защото хората са различни, независимо от това, че всеки човек се стреми към щастието във всички негови измерения. И именно по пътя на този стремеж всеки може да попадне в такива ситуации, в които да му се наложи да се вживее в роля, която не му е толкова присъща. И тайната на успеха се крие точно в това колко бързо ще се адаптира към необходимата роля за дадения момент. Един от най-добрите примери в случая е институцията “училище”. Училището е един добър учебник по “театрално изкуство”, защото, иска ли им се или не, учениците непрекъснато трябва да съгласуват мнението си с това на преподавателите, а това от своя страна предполага честото преминаване в роля, която да се харесва на лицето, даващо оценка на познанията и уменията по дадена учебна дисциплина на учениците. Но далеч не само училището изпитва човешките актьорски умения. Всеки човек има по няколко роли, които обикновено сам избира в своя живот. Човекът е един на работното си място, друг е сред приятелите си и е коренно различен в семейна обстановка. Преминаването от една роля в друга се състои в преминаването на даден човек от една среда в друга, от едно обкръжение в друго, от една ситуация в друга, защото както самите хора са уникални сами по себе си, така и взаимоотношенията с всеки отделен индивид е уникално. Трудно е на базата на някакви минали или настоящи събития и чувства, които най-вероятно ни въздействат по определен начин, да предопределят еднакво поведение към двама различни човека, с които ни свързват горепосочените. В зависимост от характера на човека, с когото комуникираме, такава може да бъде и самата роля, в която ще се вживеем. Множеството от характери предполага и множество роли и именно това множество от роли често затруднява човешкото себепознание, защото трудно може да се установи коя е истинската същност на даден човек, къде и как се чувства като самия себе си, или по друг начин казано – коя е най-истинската му роля.
В този ред на мисли Георг Лихтенберг също е прав, казвайки, че във всеки човек има нещо от всички хора. Колкото и един човек да е различен от останалите, то той не е сам и изолиран, защото човекът е социално животно и живее в общество, изградено от съвкупността на всички хора или по простичко казано и с малко ирония – всичките хора на света живеят на една и съща планета. Съгласието със сентенцията на Лихтенберг произтича от факта, че обикновено изконната връзка на “социалното животно” с неговите себеподобни е предпоставката, която подсъзнателно подтиква човекът да “краде” от другите. Но това съвсем не е престъпление, когато материалната страна на живота изобщо не влиза в употреба в дадени разсъждения. За какво става въпрос – може ли едно птиче веднага след своето излюпване да полети? Човек не се ражда научен, а напротив – цял живот се учи да живее и от това колко неща е постигнал в този негов живот зависи дали правилно е усвоил “занаята на живота”. Но уроци по живеене не съществуват. Всекидневния сблъсък на един индивид с други такива го прави свидетел на други животи, от които често взима пример – лош или добър. Колкото човек по-малко неща е присвоил от останалите и повече сам е изградил, толкова повече той се отличава. Често такива хора са наричани “луди”, но това че те не възприемат по някакъв клиширан и общоприет начин живота съвсем не означава, че са по-лоши хора от останалите. Просто те са успяли да излезнат от зомбираното общество, което унифицира всички – мода, комерсиална музика, обществено мнение, пороци и т.н. Но независимо колко неща са усвоени от другите, винаги трябва да остане и нещо лично собствено, уникално, което да отличава отделните човешки същества.
Животът-театър е сцената, на която хората изиграват живота си. Ако сега някой си спомня крилатата фраза на Шекспир, значи разсъжденията са му тръгнали в правилна посока спрямо моите (“Животът е сцена и ние всички сме актьори”). Независимо в каква роля се вживява човек, той трябва така да я изиграе, че чрез нея да не причинява зло на околните, защото винаги основният стремеж е към присвояване само на добри неща за един от друг. Понякога този стремеж може да се обърне и в своята противоположност, което подсеща за един от основните закони на физиката за енергията, че тя не се губи, а само преминава от едно състояние в друго. Но знае се – хората вярват, че доброто ще възцари и че театралната постановка ще е с “happy end”, затова каквито и роли да има човек, неговата мисия е да запази доброто в тях, а защо не и в себе си?! Дали фразата “невинен и чист по детски” не означава, че човек се ражда с максимум количество доброта, а по време на своята роля той непрекъснато губи частички от нея... а равносметката е – кой ще си изиграе ролята и накрая ще остане с повече добро, но за какво говорим – ако е така, то накрая на представлението доброто е останало в милиярди пъти по-малко от началото на постановката.
И понеже винаги има най-малко две гледни точки, в заключение ще кажа, че животът е много лесен и за да се избегнат повечето усложнения човек трябва да бъде самия себе си, а отделен въпрос е доколко всеки е способен да се себепознае за да бъде него си и да може реално да прецени кой е.