В последно време ме преследва натрапчивата мисъл, че все
повече и повече полудяваме. Достатъчно е да се поразходиш малко по улиците и ще
видиш доста изтрещели хора. Млади и не толкова млади си говорят на глас,
откачени шофьори хвърчат по улиците с бясна скорост, деца, които пият течност
за чистачки – не се знае защо, да не говорим за все по – често случващите се
случаи на самоубийства, включително на цели семейства. Трагедии! А за
самозапалванията – пълна лудница. Живеем в постоянен национален траур без да е
обявен…
България е в
депресия! Статистиката само потвърждава диагнозата. Преди няколко дни една от
социологическите агенции посочи, че имаме рекорден брой самоубийства и пациенти
на психиатрични клиники на глава от населението.
Какви ли са
причините? Повечето веднага бихте казали, че хората се побъркват от мизерията,
безработицата и несигурността. И бихте сгрешили. Направете бърза справка с миналото на нашия народ. Само от
Освобождението до днес, народът ни е преживял няколко национални катастрофи,
няколко войни, икономически, политически и всякакви кризи. 350 хиляди мъже
убити през трите войни, огромни маси бежанци, хора без дом, без храна и дрехи.
Безработица, епидемии. Никакви гаранции, че ще доживееш утрешния ден. Не много
красива картина, нали? Ако се върнем още по – назад, назад е робство…
Думата ми е, че
през тези години не е имало такова масово лудване. По един или друг начин
българинът е намирал начин да се справи с всичко. Но не е психясвал! Защо ли?
Защото войните, гладът и мизерията се преодоляват. Как обаче да преодолееш всекидневната, настойчива и разнообразна
злоупотреба с последното останало на мнозина
българи – вярата ни! Вярата, че утре ще е по – добре от днес, вярата, че
може да постигнем всичко, вярата в
изконните български ценности, вярата в справедливостта,
вярата в църквата и държавата… И тук е моментът да се запитаме, а има ли
надежда? Защото останем ли и без надеждите, то животът ни ще е безсмислен.
Когато си изправен пред отчаянието и
страданието надеждата е нещото, което ни крепи, колкото и малко да е тя. Всеки
човек се надява на нещо хубаво, че ще постигне
нещо в живота. Норбеков казва, че надеждата крепи човека, но тя никога
за нищо не е отговорна. Ние сме
отговорните. Лошото е, че превръщаме надеждата в илюзия и не искаме да приемем реалността. Тъпчем на едно
място, въртим се в кръг, измъчваме се и не ни хрумва да опитаме нещо друго,
заемаме пасивната роля и бягаме от отговорността. Надяваме се, че някой или
нещо ще ни помогне. Надеждата може да ни крепи само, когато не бягаме от реалността и
поемаме своята отговорност, когато се доверяваме на себе си.
У нас се говори и
пише всичко. Независимо от висотата на трибуната от парламента до някой жълт
вестник можеш да чуеш или прочетеш всичко. Едни ни обещаваха “светло бъдеще”,
други, че ще се оправим за 800 дни, трети за 2-3 години и годините ставаха все
повече и повече… През последните месеци ни плашат с апокалиптични прогнози –
икономически, политически, че дори и природни.
Истината е, че в
света има и добро и зло и обикновено всичко е в равновесие. В човека също има и
добро и зло, но той има свободната воля да избира, дали да е добър или лош. Ето
защо човек е уникален, защото има избор. Животът ни е белязан от въпроси: Защо
съм? Как да живея? Какво да правя? Когато навсякъде около себе си виждаме
безумия, когато светът в който живеем не ни дава ориентири, ние трябва сами да
чертаем пътя си. Как разбираме днес свободата – отговорност, тежест или
възможност да правиш каквото си искаш. За мен свободата е възможност за избор.
Защото, когато можеш да избираш, когато имаш право да решаваш ти осъществяваш свободата
си. Свободата е способност да кажеш: “Аз Съм…”! Свободата е стремеж да бъдеш
Човек!
А днес можем ли
да кажем, че сме независими и до колко сме независими в мисленето си,
действията си. Можем ли да кажем, че сами правим своя избор, можем ли с
достойнство да заявим: “Аз Съм”! Сега е време в което е по – важно да имаш, от
колкото да бъдеш. Сега е време да бягаме от отговорността на свободата.
Всеки ден ние
правим своя морален избор, търсим своята посока. Как да определим ценностите
си? Кое е по – важно?
Нашето нещастие е, че в повечето случаи
виждаме само негативното, черното, лошото. Много по – дълго време съществуваме
под влияние на нещастия и беди. Мръсотията ни залива от всякъде. Лесно е да се
манипулира нещастен човек, лесно е да бъдат управлявани зависимите,
несигурните, бедните, подплашените. Ако не се стреснат от глад и люта зима,
обяви край на света и готово! Възползвай се от вечния човешки страх, плаши и
стряскай, докато хората започнат сами да си говорят!
Навсякъде по
света хората биват манипулирани, за да се превърнат в кротък електорат и добър
данъкоплатец. Така управляващите постигат желаното и индивидът става мъничко
човече с мънички желания задоволявайки се с все по – малко и по – малко. От
древността до днес не сме станали по – мъдри или по – отговорни, май…
Но въпреки
всичко, аз мисля, че народът има своето оръжие в недоверието, вековния си опит
и убеждения, във вродения си стремеж към свобода. Народът никога не е
безпомощен! Доказва го многовековната ни тежка история.
Някъде обаче, по
пътя ни към демокрация сме скъсали обществения договор с държавата.
Ние имаме нужда
от законите за да бъдем свободни и заедно, за да стане справедливостта видима.
Явно не сме готови да разчитаме само на съвестта, като наш нравствен закон,
защото съвестта не може да направи от злото добро. Законите обаче нямат никаква
сила без хората, които да ги прилагат. Нужен е дълъг и труден процес на
мисловна еволюция за да приемем, че законността е в съзнанието ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар