Щастието

    Думата "утопия" има две значения. Тя означава едновременно "добро място" и "никъде". Така и трябва да бъде. Според мен най-щастливите места са онези, които се намират близо до Рая, но са извън него. Би било непоносимо да живееш със съвършения човек или в един съвършен свят. "Пожизнено щастие! Това би било адът на Земята", пише Бърнард Щоу.
    Няма такова нещо като лично щастие! Щастието винаги е свързано с други хора. Защото, ако щастието на друг намалява, твоето не става повече. Нашето щастие е напълно и абсолютно преплетено със семейството, приятелите, съседите, жената, която почиства офиса ви и която почти не забелязвате. Щастието не е съществително или глагол, то е съюз!

Към себе си...

Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си -

единствено така ще го решиш!

                                       Дамян Дамянов

Сърце

Да беше камък, щеше да се пръснеш -

веднъж ли те скова вихрушка зла!

Да беше феникс, щеше да възкръснеш,

от пепелта направило крила!

Да бе дърво, жарта на твойта обич

би паднала над тебе като гръм!

Мъртвец да бе , би станало от гроба

и викнало би: " Не!Мъртвец не съм!..."

...Но ти търпиш, защото си СЪРЦЕ!...

                                         Дамян Дамянов

Да бъдеш или да не бъдеш... ЧОВЕК!!!

     В последно време ме преследва натрапчивата мисъл, че все повече и повече полудяваме. Достатъчно е да се поразходиш малко по улиците и ще видиш доста изтрещели хора. Млади и не толкова млади си говорят на глас, откачени шофьори хвърчат по улиците с бясна скорост, деца, които пият течност за чистачки – не се знае защо, да не говорим за все по – често случващите се случаи на самоубийства, включително на цели семейства. Трагедии! А за самозапалванията – пълна лудница. Живеем в постоянен национален траур без да е обявен…

     България е в депресия! Статистиката само потвърждава диагнозата. Преди няколко дни една от социологическите агенции посочи, че имаме рекорден брой самоубийства и пациенти на психиатрични клиники на глава от населението.

     Какви ли са причините? Повечето веднага бихте казали, че хората се побъркват от мизерията, безработицата и несигурността. И бихте сгрешили. Направете бърза справка  с миналото на нашия народ. Само от Освобождението до днес, народът ни е преживял няколко национални катастрофи, няколко войни, икономически, политически и всякакви кризи. 350 хиляди мъже убити през трите войни, огромни маси бежанци, хора без дом, без храна и дрехи. Безработица, епидемии. Никакви гаранции, че ще доживееш утрешния ден. Не много красива картина, нали? Ако се върнем още по – назад, назад е робство…

     Думата ми е, че през тези години не е имало такова масово лудване. По един или друг начин българинът е намирал начин да се справи с всичко. Но не е психясвал! Защо ли? Защото войните, гладът и мизерията се преодоляват. Как обаче да преодолееш  всекидневната, настойчива и разнообразна злоупотреба с последното останало на  мнозина българи – вярата ни! Вярата, че утре ще е по – добре от днес, вярата, че може  да постигнем всичко, вярата в изконните български ценности, вярата в  справедливостта, вярата в църквата и държавата… И тук е моментът да се запитаме, а има ли надежда? Защото останем ли и без надеждите, то животът ни ще е безсмислен.

     Когато си изправен пред отчаянието и страданието надеждата е нещото, което ни        крепи, колкото и малко да е тя. Всеки човек се надява на нещо хубаво, че ще постигне   нещо в живота. Норбеков казва, че надеждата крепи човека, но тя никога за нищо не е   отговорна. Ние сме отговорните. Лошото е, че превръщаме надеждата в илюзия и не   искаме да приемем реалността. Тъпчем на едно място, въртим се в кръг, измъчваме се и   не ни хрумва да опитаме нещо друго, заемаме пасивната роля и бягаме от   отговорността. Надяваме се, че някой или нещо ще ни помогне. Надеждата може да ни   крепи само, когато не бягаме от реалността и поемаме своята отговорност, когато се            доверяваме на себе си.

     У нас се говори и пише всичко. Независимо от висотата на трибуната от парламента до някой жълт вестник можеш да чуеш или прочетеш всичко. Едни ни обещаваха “светло бъдеще”, други, че ще се оправим за 800 дни, трети за 2-3 години и годините ставаха все повече и повече… През последните месеци ни плашат с апокалиптични прогнози – икономически, политически, че дори и природни.

     Истината е, че в света има и добро и зло и обикновено всичко е в равновесие. В човека също има и добро и зло, но той има свободната воля да избира, дали да е добър или лош. Ето защо човек е уникален, защото има избор. Животът ни е белязан от въпроси: Защо съм? Как да живея? Какво да правя? Когато навсякъде около себе си виждаме безумия, когато светът в който живеем не ни дава ориентири, ние трябва сами да чертаем пътя си. Как разбираме днес свободата – отговорност, тежест или възможност да правиш каквото си искаш. За мен свободата е възможност за избор. Защото, когато можеш да избираш, когато имаш право да решаваш ти осъществяваш свободата си. Свободата е способност да кажеш: “Аз Съм…”! Свободата е стремеж да бъдеш Човек!

     А днес можем ли да кажем, че сме независими и до колко сме независими в мисленето си, действията си. Можем ли да кажем, че сами правим своя избор, можем ли с достойнство да заявим: “Аз Съм”! Сега е време в което е по – важно да имаш, от колкото да бъдеш. Сега е време да бягаме от отговорността на свободата.

     Всеки ден ние правим своя морален избор, търсим своята посока. Как да определим ценностите си? Кое е по – важно?

     Нашето нещастие е, че в повечето случаи виждаме само негативното, черното, лошото. Много по – дълго време съществуваме под влияние на нещастия и беди. Мръсотията ни залива от всякъде. Лесно е да се манипулира нещастен човек, лесно е да бъдат управлявани зависимите, несигурните, бедните, подплашените. Ако не се стреснат от глад и люта зима, обяви край на света и готово! Възползвай се от вечния човешки страх, плаши и стряскай, докато хората започнат сами да си говорят!

     Навсякъде по света хората биват манипулирани, за да се превърнат в кротък електорат и добър данъкоплатец. Така управляващите постигат желаното и индивидът става мъничко човече с мънички желания задоволявайки се с все по – малко и по – малко. От древността до днес не сме станали по – мъдри или по – отговорни, май…

     Но въпреки всичко, аз мисля, че народът има своето оръжие в недоверието, вековния си опит и убеждения, във вродения си стремеж към свобода. Народът никога не е безпомощен! Доказва го многовековната ни тежка история.

     Някъде обаче, по пътя ни към демокрация сме скъсали обществения договор с държавата.

     Ние имаме нужда от законите за да бъдем свободни и заедно, за да стане справедливостта видима. Явно не сме готови да разчитаме само на съвестта, като наш нравствен закон, защото съвестта не може да направи от злото добро. Законите обаче нямат никаква сила без хората, които да ги прилагат. Нужен е дълъг и труден процес на мисловна еволюция за да приемем, че законността е в съзнанието ни.

Парадоксът на нашето време

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи, но по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
     Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри.
     Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
     Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
     Запомнете! Отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги! Кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
     Казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Дръжте се за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
     Защото животът се измерва не с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Децата ни...

     "Като родител казвате "Тя е длъжна да… Искам тя да…" И се оглеждате за модел, който детето ви да последва. И търсите живот, който дъщеря ви да има. Игнорирате факта, че всичко около вас е посредственост и баналност. Хората се скитат наоколо, щъкат, суетят се за малки проблеми, течащи амбиции, невдъхновени цели, неизпълнени надежди, вечни копнежи. Къде е щастието? Какво точно представлява? Знаете ли пътя към него? Съществуват ли тези, които може да го знаят? Ще бъдете ли равни със задачата? Как човек може да очаква бъдещето и да предлага защита? Детето е като пеперуда, която се носи под поройния дъжд на живота. Как да го напоите със сила, без да нарушавате лекотата на полета? Как да го възпитате, без да намокрите крилите му? Трябва ли човек да предложи собствения си пример, помощ, съвет и думи? Ами ако ги отхвърли всичките? Просто помнете: Дете, гладно за съвети и посока ще ги погълне, ще ги насочи и асимилира. Прехранено с морални правила, детето ще страда от отвращение."
     "Детето е парченце пергамент, старателно изрисуван с дребни йероглифи, само съвсем малка част от които вие някога ще бъдете способни да дешифрирате.”

     • Не очаквай детето ти да бъде като теб или да бъде такова, каквото ти искаш. Помогни му да стане не като теб, а да бъде себе си.

     • Не изисквай от детето си да плати за всичко, което ти си направил за него. Ти си му дал живот, как може да ти се отблагодари? То ще даде живот на друг, той - на трети и така... Това е необратимият закон на благодарността.

     • Не си изливай своите обиди върху детето, за да не ядеш на стари години горчив хляб. Понеже каквото посееш, това и ще поникне.

     • Не се отнасяй към неговите проблеми високомерно. Всекиму е даден живот според силите и бъди сигурен, че неговият живот не е по-малко тежък, отколкото твоят, а може би дори е по-тежък, тъй като то няма опит.

      • Не го унижавай!

      • Не забравяй, че най-важните срещи за човека са срещите с неговите деца. Обръщай им повече внимание - никога не можем да знаем, кого срещаме в детето си.

      • Не се измъчвай, че не можеш да направиш нещо за детето си. Измъчвай се, ако можеш, но не го правиш. Помни, че за детето е направено малко, ако не е направено всичко.

      • Детето не е тиранин, който завладява целия ти живот, не е само плод на плътта и кръвта. Това е скъпоценна чаша, която животът ти е дал да пазиш и да развиваш творческия огън в него. Това е разкрепостената любов на майката и бащата, които отглеждат не "нашето" или "своето" дете, а душа, която им е дадена на съхранение.

      • Умей да обичаш чуждото дете. Никога не прави на чуждото дете това, което не би искал да правят на твоето.

      • Обичай детето си и когато то е неталантливо, неудачник, когато е вече възрастен човек. Общувайки с него, радвай се, защото детето е празник, докато е с теб.