човешкият живот - театърът на реалността

Във всеки човек има нещо от всички хора.Човешкият живот – театърът на реалността
Когато говорим за човека, за живота, за ролята на човека в живота, за живота на отделната личност и пр., в нашето съзнание изникват множество въпроси, чиито отговори не винаги успяваме да намерим. На всички ни е ясно, че човешкият живот е много сложен и в същността си е изпълнен с множество ситуации, пред които хората се изправят ежедневно. Но интересното е, че начинът, по който всеки отделен индивид се справя или не с разнообразието от ситуации, е различен и обикновено е селектиран от няколко варианта, като последният се оказва най-изгоден. Именно тези различни ситуации и начини за тяхното преодоляване превръщат човека в актьор в живота-театър, защото те го карат да приема различни образи и да се вживява в такива роли, които са подходящи за отделните ситуации.
Според Робърт Дал хората играят различни роли и често бързо преминават от една роля в друга. Това е така, защото хората са различни, независимо от това, че всеки човек се стреми към щастието във всички негови измерения. И именно по пътя на този стремеж всеки може да попадне в такива ситуации, в които да му се наложи да се вживее в роля, която не му е толкова присъща. И тайната на успеха се крие точно в това колко бързо ще се адаптира към необходимата роля за дадения момент. Един от най-добрите примери в случая е институцията “училище”. Училището е един добър учебник по “театрално изкуство”, защото, иска ли им се или не, учениците непрекъснато трябва да съгласуват мнението си с това на преподавателите, а това от своя страна предполага честото преминаване в роля, която да се харесва на лицето, даващо оценка на познанията и уменията по дадена учебна дисциплина на учениците. Но далеч не само училището изпитва човешките актьорски умения. Всеки човек има по няколко роли, които обикновено сам избира в своя живот. Човекът е един на работното си място, друг е сред приятелите си и е коренно различен в семейна обстановка. Преминаването от една роля в друга се състои в преминаването на даден човек от една среда в друга, от едно обкръжение в друго, от една ситуация в друга, защото както самите хора са уникални сами по себе си, така и взаимоотношенията с всеки отделен индивид е уникално. Трудно е на базата на някакви минали или настоящи събития и чувства, които най-вероятно ни въздействат по определен начин, да предопределят еднакво поведение към двама различни човека, с които ни свързват горепосочените. В зависимост от характера на човека, с когото комуникираме, такава може да бъде и самата роля, в която ще се вживеем. Множеството от характери предполага и множество роли и именно това множество от роли често затруднява човешкото себепознание, защото трудно може да се установи коя е истинската същност на даден човек, къде и как се чувства като самия себе си, или по друг начин казано – коя е най-истинската му роля.
В този ред на мисли Георг Лихтенберг също е прав, казвайки, че във всеки човек има нещо от всички хора. Колкото и един човек да е различен от останалите, то той не е сам и изолиран, защото човекът е социално животно и живее в общество, изградено от съвкупността на всички хора или по простичко казано и с малко ирония – всичките хора на света живеят на една и съща планета. Съгласието със сентенцията на Лихтенберг произтича от факта, че обикновено изконната връзка на “социалното животно” с неговите себеподобни е предпоставката, която подсъзнателно подтиква човекът да “краде” от другите. Но това съвсем не е престъпление, когато материалната страна на живота изобщо не влиза в употреба в дадени разсъждения. За какво става въпрос – може ли едно птиче веднага след своето излюпване да полети? Човек не се ражда научен, а напротив – цял живот се учи да живее и от това колко неща е постигнал в този негов живот зависи дали правилно е усвоил “занаята на живота”. Но уроци по живеене не съществуват. Всекидневния сблъсък на един индивид с други такива го прави свидетел на други животи, от които често взима пример – лош или добър. Колкото човек по-малко неща е присвоил от останалите и повече сам е изградил, толкова повече той се отличава. Често такива хора са наричани “луди”, но това че те не възприемат по някакъв клиширан и общоприет начин живота съвсем не означава, че са по-лоши хора от останалите. Просто те са успяли да излезнат от зомбираното общество, което унифицира всички – мода, комерсиална музика, обществено мнение, пороци и т.н. Но независимо колко неща са усвоени от другите, винаги трябва да остане и нещо лично собствено, уникално, което да отличава отделните човешки същества.
Животът-театър е сцената, на която хората изиграват живота си. Ако сега някой си спомня крилатата фраза на Шекспир, значи разсъжденията са му тръгнали в правилна посока спрямо моите (“Животът е сцена и ние всички сме актьори”). Независимо в каква роля се вживява човек, той трябва така да я изиграе, че чрез нея да не причинява зло на околните, защото винаги основният стремеж е към присвояване само на добри неща за един от друг. Понякога този стремеж може да се обърне и в своята противоположност, което подсеща за един от основните закони на физиката за енергията, че тя не се губи, а само преминава от едно състояние в друго. Но знае се – хората вярват, че доброто ще възцари и че театралната постановка ще е с “happy end”, затова каквито и роли да има човек, неговата мисия е да запази доброто в тях, а защо не и в себе си?! Дали фразата “невинен и чист по детски” не означава, че човек се ражда с максимум количество доброта, а по време на своята роля той непрекъснато губи частички от нея... а равносметката е – кой ще си изиграе ролята и накрая ще остане с повече добро, но за какво говорим – ако е така, то накрая на представлението доброто е останало в милиярди пъти по-малко от началото на постановката.
И понеже винаги има най-малко две гледни точки, в заключение ще кажа, че животът е много лесен и за да се избегнат повечето усложнения човек трябва да бъде самия себе си, а отделен въпрос е доколко всеки е способен да се себепознае за да бъде него си и да може реално да прецени кой е.

сънят

продължение от 5 март....
Сънят...
Понякога сънят е обхванат от кошмари, от които не можем да се освободим и през деня. Оставаме с гадното чувство за някаква заплаха след тях дори през целия ден. Кога мозъкът ражда кошмари? Отговорът е прост. Когато преживяваме трудни събития, свързани с лоши мисли и чувства през деня, когато сме неспокойни, когато цялото ежедневие е изтъкано от прекалено много стресове. Кошмарът като че ли е едно продължение от деня. Какво иска да ни каже кошмарът? Какво е посланието на собствения ни мозък? С отвратителния кошмар съзнанието ни казва: „Хайде стига! Не виждаш ли, че прекаляваш със злото”. Но нашето твърдоглавие е прословуто. Ние не решаваме проблемите, които водят до кошмари, а търсим вълшебни хапчета, които ни омайват. Нима веществото може да реши проблемите ни? Какво е тогава за нас химикалното въздействие? Временно отлагане на проблемите и влошаване на здравето ни. Не се ли опитваме с хапчето да бъдем лицемери дори към себе си? Като избягаме от проблемите си, кой ли ще ги реши? И ако спрем хапчето, душевната болка отново се появява. А би могло да намалим стресовете, да освободим вътрешното си напрежение. Човек винаги се заплита по странични несъществени неща. И само загубата на време и удължаване на агонията е крайният резултат. Кошмарите са нашият палач. Те като развалена плоча засичат някъде и се връщат назад. Всяка нощ е един малък ужас, който ни събужда изпотени, прави ни уморени на другия ден. Сърцето ни ще изскочи от гърдите, страхът ни е вцепенил и известно време не можем дори да извикаме. После рязкото събуждане ни прави нервни през деня. Кошмарите показват някакъв предел на човешка издръжливост, но свързана със злото. Едно от най-силните ни преживявания е точно по време на кошмарите – някой лош ни преследва или не виждаме изход за нещо в съня, или се давим и нищо не може да ни спаси, или злото ни преследва и ни догонва, или, или....
Кога сънуваме кошмари и как да ги тълкуваме?
Те се появяват, когато имаме проблеми, изпаднали сме в нова или трудна ситуация. Неприятните сънища изразяват най-често вътрешната ни потребност от промяна, за която не сме достатъчно подготвени. Кошмарите могат да бъдат и признак на несигурност. Такова е например видението, което почти всеки от нас е имал насън – пропадане в бездънна пропаст.Въпреки специфичното тълкуване от психолозите, което трябва да е конкретно и съобразено с всеки отделен човек, съществуват и някои общи правила. Например дали в съня си човек действа активно или пасивно – гони или го преследват, успява ли или накрая се проваля. Тези признаци показват степента на готовност за промяна, нагласата за справяне с проблема, т.е. къде трябва да се насочат повече усилия. Ако често в съня си сме гонени, вероятно това е сигнал да проявяваме повече активност в себеизразяването си. Обратното, ако сме прекалено агресивни насън, това ни показва, че трябва да „успокоим топката“. За да сме сигурни в тълкуването, трябва да се абстрахираме от всичко, което сме изживели предишния ден – филми, книги и други събития, които не ни засягат пряко.

родното училище е рокордьор по агресия

Иван Игов: Родното училище е рекордьор по агресия
11 март 2009, в.Стандарт
Децата играят на война. С истински оръжия. Убийствата ни изглеждат много и страшни. А всяка година губим и над 50 малчугани, които пък се самоубиват. Да посегнеш на себе си - това също е агресия. Но насочена навътре. Това обяснява в анализ за в. "Стандарт" психологът Иван Игов.
"Нищо не мога, аз пак не се справям, всичко около мен е скапано!" - така се чувстват децата днес. Агресията всъщност се провокира от неумението да се справиш. Имаш цели, които не можеш и не знаеш как да постигнеш. Това е дефицит в сферата на възпитанието. А за него има много виновници.
На първо място, естествено е семейството. А във всяко трето проблемите се решават с насилие. На улицата агресията също е основният начин за справяне. И за съжаление и медиите, и интернет толерират насилието като модел за подражание. И когато нямаш нужния жизнен опит, правиш най-лесното - копираш. Има ли изход? Да, само институциите трябва да се намесят.
Но не с наказания и забрани.Тоталитарният модел разкрива, че си безпомощен. Не знаеш как да действаш и прилагаш "насилие срещу насилие". А понякога се налага да си обърнеш другата буза - особено, когато става дума за деца.
Какво трябва да направят институциите? На първо място, да сведат насилието в семейството до минимум. Днес децата жертви са невидими. Дори да срещнем такова хлапе, го подминаваме. Защото е чуждо. И докато не разберем, че всяко страдащо дете е "нашето дете", няма да се оправим. Има и друга алтернатива - ако малчуганът не може да получи социални умения в семейството, неговият шанс е в училище. Там е мястото някой да го види, да оцени потенциала му и да го насочи. Агресивните тийнейджъри са онези деца, които не сме забелязали, не сме подпомогнали, не сме възпитали като малки. Но за това трябват специалисти. А учителите просто не са подготвени.Не съществува и психологическо обслужване на образованието. Системата трябва да се промени. И то - бързо. Да се въведат не наказателни принципи за работа с децата, а стимулиращи. От година и половина например ръководя проект, финансиран от УНИЦЕФ - "Училище без насилие". Да, не откриваме топлата вода. Работим по норвежки модел, който се използва в цял свят. Децата сами изграждат правила. И наказания няма. Резултатите са невероятни. И такива модерни практики трябва да се въведат навсякъде - особено в началния курс. Достатъчни са само 3-4 прости стъпки, дори не струват много пари. И няма да глътнат повече от няколко милиона, които лесно ще се спестят от депутатски командировки.
Вместо това от просветното министерство опитват да пробутат безумни закони - като този за училищното образование. Законът допуска дете на 6 години да се наказва с принудителен труд. Това го няма и в талибанските държави! Как може да ти хрумне?! Ако започнем да ги санкционираме по същия начин, по който пияният родител ги пребива вкъщи вечер, с какво се различаваме от него?! Училището се е превърнало в "обучилище". И децата се чувстват все по не на мястото си в него. Да не говорим, че родното училище е рекордьор по агресия. Според последните данни около 25 на сто от учениците във всеки клас са били пряка и косвена жертва на насилие.
И ако нищо не се промени, ще загубим цяло поколение. По време на кризата вече "изпуснахме" едно. И то вече започва да излиза по улиците и да пита: "Абе, какво направихте с нас?!" Какво да им отговорим? И сега искаме да загубим още едно поколение, защото някой си чиновник не иска да си признае, че е профан. Още преди години ние, психолозите, предупредихме - не вземем ли мерки, насилието сред децата ще ескалира. Убийствата ще стават все повече и повече. За съжаление излязохме прави. Най-страшното е, че и по-лошо ще става. Излиза първото осакатено поколение - представете си! Защото не е тайна, че децата, които са били насилници, стават престъпници. Според статистиката 60% от тях по-късно имат проблеми със закона. А 40 на сто стават рецидивисти.
Ние сами си отглеждаме бъдещите престъпници. Раснат пред очите ни, а нехаем.В същото време тръбим, че сме християни. Ходим да палим свещи и да благодарим на Исус, че ни бил спасил. Как ни е спасил? С агресия ли? Тук лъсва парадоксът - това, в което се кълнем, и онова, което правим на практика. Безобразно е! А малчуганите го попиват. И това лицемерие е една от причините за "войната на децата". Защото много години бяхме слепи. И се оставихме идиотите да ни водят. Особено в образованието. Ако някъде има кочина, тя е в МОН. Но сякаш прекалено много се вглеждаме в еврофондовете и забравяме какво се случва с децата. Да, днес ще съсипеш някоя магистрала, но един ден все някой ще я построи. Но ако съсипеш едно поколение, какво следва после?!

физически изменения по време на съня

продължение от 25 февруари....
Физически изменения по време на съня
Несъмнено докато спим в нас настъпват множество процеси, както физически, така и психически. Тези изменения са причина за част от сънищата и кошмарите ни. Нека разгледаме класическия пример на усещането, че падаме, подхлъзвайки се на ръба на тротоара или че пропускаме стъпало, чувство, което ни кара да се събудим, подскачайки. Този сън, който се явява в първите фази на спането, се дължи на рефлекс, предизвикваш рязко свиване на мускулите, наречено „миоклонично сътресение". Усещането за пропадане, което в никакъв случай не трябва да се бърка с усещането за летене или безтегловност, също се явява във фазата на лекия сън. То се дължи на умствените процеси по време на прехода между съня и будното състояние, в който се намираме в този момент.
Усещането, че виждаме да блясва светкавица, че чуваме някаква експлозия или че изпитваме чувството, че главата ни ще се пръсне, всички те. доста често срещани, също се дължат на физически причини. В действителност, изглежда известно количество статична енергия се натрупва в най-големите ни мускули, най-вече тези на крайниците. Понякога тази електрическа енергия се освобождава вътре в тялото ни, предизвиквайки нещо като електрически шок, който ни разтърсва, пронизвайки ни от тялото към тилната област на мозъка. Колкото и изненадващо да е това неочаквано освобождаване на енергия, вече е установено, че то може да има неоспорими лечебни свойства.
Понякога, докато спим, изпитваме крайно неприятното усещане, че се парализираме, чувство, което изобщо не е сън или плод на чисто въображение. Напротив, то е съвсем реално. В действителност, докато спим. рефлексите на крайниците ни напълно изчезват и ние ставаме буквално неспособни да направим каквото и да било движение. Когато този фактор се прибави към даден сън, обикновено се получава история, в която се виждаме преследвани, но сме неспособни да помръднем!
Ако се заслушате в ритъма на дишане на заспало дете, ще забележите, че от време на време то спира да диша за няколко секунди, което би могло да се стори цяла вечност на разтревожената майка. Това временно прекъсване на дишането, което се нарича апнея, е често срещано явление при новородените и бебетата - при някои възрастни то се запазва до дълбока старост. Преждевременно родените са особено податливи на това явление - често, веднага след тяхното раждане, в ковьоза се инсталира електрическа система за контрол, която пуска в действие звуков сигнал веднага щом дишането спре. Тогава, за да се възстанови отново процесът на дишане, е достатъчно само да тупнете леко бебето с ръка!
Често в сънищата ни се задействат външни и вътрешни стимули, недостатъчни да ни събудят. В състояние на сън, нашият мозък проявява невероятна находчивост, за да долови всички външни шумове и вътрешни физически нарушения в тялото ни и да ги вплете в историята на съня.
Що се отнася до вътрешните фактори и подбуди, достатъчно е да си припомним предупрежденията на нашите баби, които ни съветват да не ядем сирене късно вечер, защото това предизвикало кошмари. Дейст­вително похапването късно вечерта, независимо дали е сирене или не, може да предизвика у някои хора известни стомашни разстройства. Така почувстваното нераз­положение служи като предупреждение за сънуващия, да не прави повече това, в противен случай, кошмарите предизвикани от стомашното претоварване ще го измъчват отново.
Острата болка ни буди, за да се погрижим да я успокоим, докато ако е постоянна и тъпа тя може да породи сън, в който ще ни се предложи лек за изцеле­нието.
следва продължение....