събота, 28 февруари 2009 г.

любовта - отговорът на проблема за човешкото съществуване

Любовта - отговорът на проблема за човешкото съществуване
Ерих Фром (1900-1980) е един от най-големите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки. Опирайки се на идеите на психоанализата, екзистенциализма, той се стреми да разреши основните противоречия на човешкото съществуване. Изход от кризата на съвременната цивилизация той вижда в създаването на “здраво общество”, основано на принципите и ценностите на хуманистичната етика. Любовта към човека е темата, която се намира в центъра на социално-философската концепция на Фром. Тази концепция той развива в своята книга “Изкуството да обичаш”(1956), която в продължение на много години е бестселър и е преведена на 25 езика, включително китайски, корейски, индонезийски, исландски. На английски език книгата е преиздавана няколко пъти, а тиражите й надхвърлят 5 милиона екземпляра.Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Тя иска да убеди читателя, че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост. Удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без искрено смирение, без смелост, вяра и дисциплина.Поради тази причина Фром съвсем основателно поставя въпроса “Изкуство ли е любовта?”. И отговорът му е положителен, въпреки мнението на повечето хора, че няма какво повече да научат за любовта. Според Фром тази странна нагласа се дължи на няколко предпоставки, които поотделно или в съчетание я поддържат:

1.) Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат и да са способни на любов. Главният въпрос за тях е как да получат любов и как да станат привлекателни за околните, смятайки, че това може да се постигне чрез грижи за външния вид, добри обноски, вежливост, богатство, власт и т.н
2.) Смята се, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Повечето хора мислят, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящия обект, когото да обичаш и който да те обича. В съвременното общество “любовта” е сделка, чувството за влюбване се развива обичайно само по отношение на такива човешки качества (популярни и търсени на пазара за личности), които са в обхвата на собствените възможности за размяна.
3.) Първоначалното преживяване за “влюбване” се смесва с постоянното състояние да бъдеш влюбен, с “пребъдването” в любовта. Но уви, първоначалната еуфория и върховно щастие, предизвикани от срутването на преградите и внезапната близост между двама чужди един на друг души, скоро отстъпват място на разочарованията и взаимното отегчение, които настъпват в процеса на взаимно опознаване. Но в началото те не знаят всичко това и приемат своята “лудост” един по друг като доказателство за силата на своята любов, докато всъщност това доказва единствено степента на дотогавашната им самота.
Преобладаващата представа за любовта е, че да обичаш е най-лесното нещо, въпреки множеството доказателства за противното. “Надали има някоя друга дейност, някое друго начинание, което да започва с такива огромни надежди и очаквания, ала при все това да се проваля толкова често като любовта” И има само един адекватен начин за преодоляване провала на любовта – да се изследват причините за този провал и да се изясни значението на любовта. Първата стъпка за това е да осъзнаем, че любовта е изкуство – ако искаме да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство, например музиката, живописта, дърводелството, медицината. Това се постига чрез овладяването на теорията и усъвършенстването на практиката – а усъвършенстването трябва да бъде висш приоритет и нищо в света да не се поставя над изкуството. Може би именно това е отговорът на въпроса защо, въпреки множеството провали, малцина се опитват да усвоят изкуство да обичат – защото въпреки дълбоко вкоренения копнеж за любов, почти всичко останало се смята за по-важно от любовта – успехът, престижът, парите, властта. Почти цялата енергия използваме, за да научим как да постигаме тези цели, и почти никаква – да изучим изкуството на обичането. Въпреки това, Фром си поставя целта да ни помогне да го направим, разглеждайки и обсъждайки теорията и практиката на любовта.
„Всички ние изпълняваме задачи, предписани от цялостната организационна структура – с предписана скорост и по предписан начин. Дори чувствата са предписани: ведрост, толерантност, надеждност, амбиция и сговорчивост. Също така рутинизирани са забавленията, макар и не по толкова драстичен начин. Книгите се подбират от читателски клубове, филмите – от собствениците на филмови студиа и киносалони, които заплащат рекламите; останалото също е стандартизирано: неделната разходка с колата, гледането на телевизия, играта на карти, социалните събирания. От раждането до смъртта, от понеделник до понеделник, от сутрин до вечер – вдсички дейности са рутинизарин и отнапред създадени. Как попадналият в тази мрежа на рутината да не забрави, че е човек, уникален индивид, комуто е даден сам този единствен шанс да живее, с надежди и разочарования, със скръб и страх, с копнеж за любов и с ужаса от нищото и отделеността?” – пита Фром и звучи смайващо съвременно, въпреки половинвековната давност на думите му.
Любовта е действена сила в човека, сила, която срутва преградите между хората, съединява ги един с друг, любовта кара човека да превъзмогне чувството си на изолираност и отделеност, позволявайки му да бъде самият той, да съхрани своята цялостност. При любовта е налице парадоксът, че две същества стават едно цяло, обаче си остават две. Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.
Най-важната област на даване обаче не е материалното, а собствено човешкото царство. Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си искрица, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност, засилвайки собствената си жизнеспособност. Човек не дава, за да получи; самото даване е висша радост. Но давайки, човек не може да не пробуди за живот нещо у другия, и пробуденото за живот се връща обратно при него; даваш ли от сърце, със сигурност ще бъдеш овъзмезден. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали.
Любовта е такова състояние, при което не можеш да бъдеш щастлив ако не е щастлив и твоя любим.

привличането: защо хората се харесват


Привличането: защо хората се харесват?
Какво знаем за факторите, които стават причина един човек да хареса друг човек? Почти сигурно е, че този въпрос съществува още от древни времена. Първият любител социален психолог, който вероятно е живял в пещера, несъмнено се е питал какво да направи, за да накара човека от някоя съседна пещера да го харесва повече или да го мрази по-малко — или поне да го накара да не го удря с тоягата по главата. Вероятно той е оголвал зъбите си, за да покаже на съседа си, че има работа с як човек, който би могъл да отхапе парче месо от крака му, ако съседът се държи агресивно. За щастие този прост жест е оказал въздействие и оголването на зъбите, днес наричано усмивка, постепенно се е развило в социална условност — в начин да убедим хората да не ни причиняват зло, а може би дори да ни обичат. Чарлз Дарвин разглежда по интересен начин това явление в малка книжка, озаглавена „За изразяване на чувства при хората н животните".
Няколко хиляди години по-късно хората все още разсъждават кои са факторите, определящи привличането — как да направим така, че човекът от съседния чин, съседната сграда или съседната държава да ни харесва повече или поне да не ни унижава, или да не се опитва да ни унищожи. Какво знаем за причините, пораждащи привличането между хората? Когато питам моите приятели защо харесват едни от познатите си повече от други, получавам най-различни отговори. Най-типичните отговори са, че хората харесват най-много:
1) тези, чиито убеждения и интереси са сходни с техните собствени;
2) тези, които притежават известни умения, способности, с други думи хора, които са компетентни;
3) тези, които притежават някои приятни или „достойни за възхищение” качества като лоялност, мъдрост, честност и доброта;
4) тези, които също ги харесват;
Тези причини са логични. Те съответстват и на съветите, които Дейл Карнеги дава в книга, чието заглавие ,,Как да печелим приятели и влияем на хората" навява мисълта за безстрастна манипулация. Въпреки манипулативното си заглавие тази книга с рецепти за междуличностните отношения, изглежда, е била точно това, от което хората са имали нужда: тя става един от бестселърите на всички времена. Не само склонните към конформизъм американци търсеха прости формули, за да печелят симпатиите на хората: книгата бе преведена на 35 езика и се четеше жадно в целия свят. Съветът на Карнеги е измамно прост: ако искате някой да ви хареса, бъдете приветлив, дръжте се така, сякаш го харесвате, показвайте интерес към нещата, от които той се интересува, раздавайте щедро похвали и бъдете любезен.
Вярно ли е това? Резултатна ли е тази тактика? В известна степен тя дава резултат. Съществуват данни от добре контролирани лабораторни експерименти, които сочат, че ние харесваме хора с приятен характер повече от онези, които имат неприятен характер; тези, които се съгласяват с нас, харесваме повече от онези, които не се съгласяват; тези, които ни харесват, харесваме повече от онези, които не ни харесват; хората, които са готови да сътрудничат с нас, харесваме повече от хората, които се състезават с нас; хората, които ни хвалят, харесваме повече от онези, които ни критикуват, и т. н. Тези страни на междуличностното привличане могат да се обединят в едно широко обобщение: харесваме хората, чието поведение ни предлага максимална награда на минимална цена.

сряда, 25 февруари 2009 г.

какво представлява сънят

Какво представлява сънят
Многобройните опити да се разбере естеството на съня и на мозъчната дейност завършват с оприличаването им с различни уреди като радио, телефон, телевизор и накрая, в днешно време, с компютър. Някои съвременни изследователи твърдят, че ние „сме на линия" през 2/3 от нашето време. Така че докато спим нашият мозък не се намира в покой, а пo-скоро, подобно на основната контролна единица в мощна система, той се заема да подбира и да слага ред в събитията от де­ня. За тези теоретици сънищата са останки от сортирането, извършвано от нашия мозък. Дори и да допуснем, че тази теория е правилна, очевидно тя отчита само част от понятието сън и е необходимо много повече от аналогии с изобретения, изфабрикувани от човека, за да обхванем истината в цялостта й. При все това, действително понякога се събуждаме на сутринта и откриваме, че през нощта проблемите ни са избледнели или дори че са намерили своето решение, а понякога и че сме били осенени от оригинални идеи и решения. Възможно е тези резултати да се дължат на положените умствени усилия, напомнящи класирането на данни от компютър. Все пак спомените от миналото не са заличени, за разлика от онова, което става, когато компютърът редовно „чисти" паметта си, за да отвори място за новите данни. Без никакво съмнение, сънят е мощен регенератор на енергия, макар и да действа по различен начин от онова, което някога се е смятало. Енергията, която натрупваме но време на сън, е различна по характер от тази, която складираме благодарение на поетата храна или на физическа отмора и притежава способността да ни лекува и възстановява както физически, така и умствено.

очаквай продължение.....

кои фактори обуславят агресията

Кои фактори обуславят агресията
Детето
Конкретният темперамент на детето и вече усвоените от него социални умения имат определящо значение за способността му да се справи с агресията в себе си и околните. Темпераментът (или характерът) е тази част от личността, за която се приема, че е генетично обусловена. Докато децата са още малки, те проявят три основни типа характери – лесен и податлив (за щастие, най-често срещан), страхлив и чувствителен и раздразнителен и труден. За да избере работещия подход към детето си, всеки родител трябва да е наясно с характера, пред който се изправя.
Семейството
Нивото на стрес и съотношението на положителни и отрицателни моменти в отношенията в семейството влияят на процеса на „научаване” на агресията. Децата, независимо от вродените черти на характера си, копират поведението на възрастните около себе си, наблюдават и имитират начина, по който родителите им овладяват гнева и раздразнението си.
Обкръжението
Някои проучвания твърдят, че в детската ясла (градина и по-късно училище) са налице предпоставки за чести прояви на агресия. Например: доказано е, че високата температура и/или препълнените с деца помещения повишават нивото на агресия сред дребосъците.
Културата
Днес децата неизбежно са подложени на влиянието на различните медии. Моделите на поведение, които виждат по телевизията (понякога дори в детските предавания), нерядко показват „решаване” на проблем чрез физическо насилие. В детското съзнание властват оръжията на покемони и съвсем естествено те погрешно приемат, че „оръжието” е най-сигурният начин за защита и получаване на исканото.
Как изглежда детската агресия на различни възрасти
До 1-годишна възраст
Най-честите прояви на агресия при бебетата са две – прекомерен плач и хапане. Плачът е един от основните (и най-често практикуван) начин на бебето да говори с вас. Чрез него то ви казва, че се нуждае от нещо или не е доволно от друго. Ролята на родителя е да разбере от какво се нуждае дребосъкът и да му го осигури, преди недоволството му да е достигнало нездравословни размери.
До 2-годишна възраст
При 2-годишните дребосъци агресията най-често се появява, когато стане въпрос за играчки. За възрастните реакцията изглежда като сбиване, но всъщност детето се учи да защитава и отстоява своето – никой не твърди, че това е правилният начин, но в даден момент е единственият, който детето знае и може да приложи. Понякога то дори не може да каже: „Хайде да играем!”, а просто грабва чуждата играчка. Контролирането на подобни случки чрез силата на родителя или посредством наказание не учи детето на нищо добро, а в добавка го предизвиква да обмисля начини „да си го върне” следващия път. По-резултатната реакция е просто да отделите и разсеете детето от ситуацията, предизвикваща агресията му.
Хапането като агресия. Хапането се появява при малките деца обикновено когато им никнат зъбките или (колкото и да е чудно) когато искат да проявят любовта и привързаността си. Много е вероятно малкото ви съкровище просто да иска да ви целуне, но понеже не знае как, то хапе. Уместната родителска реакция би било спокойното, но ясно обяснение: „Не бива да хапеш – така боли!”. Когато хапането се случва между малчугани, те трябва веднага да бъдат отделени един от друг със същото обяснение.Никога не хапете детето в отговор, надявайки се така да му покажете какво ви е причинило – детето още няма съзнание за това, че вие имате чувства, различни от неговите. Дребосъкът не само няма да разбере посланието ви, но и ще се уплаши от агресията, която вижда във вас. Ако извикате от болка, отново ще уплашите детето, което още дори не познава чувството за вина и нуждата от извинение.
От 2- до 5-годишна възраст
На тази възраст и при проява на достатъчно разбиране, в повечето случаи родителите забелязват намаляване на агресията в поведението на децата си. Едно от най-съществените обяснения на това подобрение е вече усвоената способност за общуване и изразяване на мисли, чувства и потребности. От полза за вас и вашето спокойствие ще е да знаете какво да очаквате на този етап от развитието на детето си. Така ще сте по-склонни да проявите разбиране.
На тази възраст детето все още е убедено, че всичко и всички „се въртят около него” и няма съзнанието, че съществува и друга гледна точка.
Малките децата са на принципа всичко или нищо. Те не могат да разберат, че никой не е „само лош” или „само добър”.
На този етап децата все още не са в състояние да мислят за последствията.
Децата имат нужда от точни и ясни указания как да постъпват в различните ситуации – тези указания трябва да бъдат повтаряни достатъчно често.
Малките деца не са в състояние да различат „измисленото” от „истинското” – всичко, което виждат по телевизията, за тях е истинско и правилно.
Различните деца приемат „знаците” в общуването по различен начин. Възможно е към вашето дете да се приближи друго с идеята за обща игра, а вашият дребосък да възприеме ситуацията като враждебно натрапване, целящо отнемане на играчките му. Дори и да опитате да поясните ситуацията, дребосъкът ще срещне трудности в разбирането й по „вашия” начин – това не е достатъчно основание да се откажете.
Какво можете да направите
Единственият начин малкото дете да надрасне склонността си към агресия е: постоянство, ясни правила (дисциплина) и разбиране от страна на родителите. Децата имат нужда да научат позитивните начини за справяне със спорните ситуации. Родителите и грижещите се за децата са хората, които могат (и трябва) да зададат (и покажат) правилния модел на поведение в една позитивна семейна (и социална) среда. Конкретните стратегии:
Винаги търсете причината, отключила агресията на детето ви. По-важно от конкретната ви реакция е да откриете източника и да го елиминирате.
Когато откриете закономерността в агресивното поведение на детето, предупредете всички, които се грижат за него във ваше отсъствие (в това число и учителките от детската градина).
Обърнете внимание на средата – дали конкретна дейност или подредба в стаята предизвикват раздразнението на детето? Осигурете му достатъчно лично пространство. Ограничете играчките, предполагащи агресия – мечове, саби, пистолети…
Обяснете точно и ясно какво поведение очаквате от детето си – не спирайте да повтаряте изискванията си, докато дребосъкът не ги чуе и не започне да се съобразява с тях. Пред забраните от типа: „Не хапи!”, предпочитайте по-позитивното: „Когато хапеш, причиняваш болка. Ако искаш нещо, по-добре ми кажи!”.
Измислете списък на дейностите, с които може да разсеете детето от негативната ситуация – любима играчка (която винаги е с вас), разходка, „специално” място на детската площадка, рисуване (идеален начин детето да изрази емоциите си, без да навреди никому).
Използвайте близостта си с детето – когато усетите, че „назрява буря”, приближете дребосъка, за да усети сигурността на присъствието ви. Често това е достатъчно, за да успокои страстите, особено ако причината за агресията е усещане за „заплаха”.
Контролирайте детето си. Ако то наранява друго дете, може думите ви да не са достатъчни, за да го спрете. Трябва да отстраните детето си от „жертвата” и внимателно, но категорично да спрете насилието. Вашата роля е да проявите контрола, който на този етап липсва у детето ви. След време то ще е способно да осъществи този контрол само.
Ограничете времето, което детето ви прекарва пред малкия екран, и подбирайте разрешените за него предавания и филми. Отделяйте време заедно да гледате избраните предавания и коментирайте образите – така ще дадете правилна насока на детското възприятие.
Винаги оценявайте по достойнство макар и малкия напредък: „Видях, че се подразни и беше прекрасно, че успя да овладееш гнева си”. За самите вас ще е по-добре да се фокусирате в доброто поведение на детето си, вместо непрекъснато да виждате грешките му.
Обясненията за последствията от агресивното поведение запазете за моментите, когато детето е спокойно – идеалното време за подобни разговори е вечер преди лягане.
Ако никоя от приложените стратегии не дава резултат – консултирайте се с детски психолог.

агресията в училищата

АГРЕСИЯТА В УЧИЛИЩАТА
Агресията е заложена в човешкото начало. В случая кои са факторите, които в последните години така са я отприщили в децата? Всеки ден, всеки човек може да даде различен отговор....
Кой всъщност е виновен- технологичният напредък, довел до вманиачаването на децата по игри, в които актовете на насилие не са рядкост, филми, в който героите са пичове, понеже дънят наред и имат модерни джаджи, които в случай, че едно дете ги притежава, пораждат закономерна злоба и завист у другите? Или родителите, които пренасят проблемите си върху децата, които смятат, че някой друг трябва да ги възпитава и които, виждайки поредната новина за детско насилие, си казват "Аууу, ужас. Добре, че моето дете не е такова". Кое точно кара тази агресия да избуи? Не че не я е имало преди, разбира се, че я е имало. Но може би не в такива граници. Или просто не така явно. Лошото е, че не става въпрос само за пощръклели хормони и проблеми на пуберитета. Става въпрос, че деветгодишни деца убиват... Става въпрос за безпрецедентна агресия, жестокост и злоба- искрени, защото децата винаги са искрени... Дали това е плодът на едно болно общество, което толерира законите на джунглата, в което насилието си е нещо нормално, ако не и модерно, общество, в което родителите бият децата, а после децата бият...децата?
Според просветния министър Даниел Вълчев системата за наказания в училищата не е достатъчна: „От много дълго време в училищата няма оценки за поведение, самите видове наказания са твърде съмнителни от гледна точка на ефекта, който постигат. Няма пречка да има оценка за поведение, но по-важното от моя гледна точка, е самата система от стимули и санкции, в частта им – санкции.”
И докато министерството, учителите и родителите взаимно се обвиняват за детската агресия, някое превиващо се от болка в училищния коридор дете, се чуди как да отмъсти на някое друго.
Едни от най-широко разпространените средства за самозащита сред тинейджърите са металните боксове. По пазарските сергии, наред с ловно-рибарските принадлежности, свободно се продават и метални боксове в различни размери и форми, дори и на достъпна цена. За закупуването им не е нужно разрешение, напротив няма никакви ограничения. Въпреки свободната си продажба боксът може да бъде опасно оръжие...
Всеки ден по новините, по вестниците и радиостанциите непрекъснато се споменават случаи с насилие от деца върху деца. Най-скорошен е случая с починалото от побой момче в Студентски град. Хладнокръвно, без думи, с един удар е прекъснат един млад живот...
Детската агресия като бурен започва да пониква все по-често. Корените и не са напълно ясни, но трябва всички да се постараем и да се справим с нея.